сряда, 12 октомври 2016 г.

Покажете ми един усмихнат учител и аз ще ви покажа динозавър на ролкови кънки

Това не е статия в която се оплаква липсата на уважение към българския учител - такива има много. Тук ще се опитам да обясня защо според мен е така и къде е неговата собствена вина - не на министерството, не на инспектората, или на учениците - неговата, на учителя, вина, която никой не споменава.

Наблюденията ми от училищния живот са преки, събирани като касиер на класа и участник в училищното настоятелство. Контактувам директно с учениците, с учителите и директорите. Това което става в училище не е добро и вина имат всички, но, както казваше майка ми кат бях малка по-умния е винаги по-виновен, и тук е вашата вина госпожи и господа учители.
Децата, по точно вече младежите, нашите и вашите деца - са открити, дружелюбни, някои от тях изразено интелигентни. Те са отворени за човешки контакт основан на взаимно уважение и зачитане на мнението. Те са любопитни към всичко ново и интересно. Те искат да учат - по техния начин - чрез опит, преживяване и смислен разговор с по-възрастен. Повечето от тях имат вече натрупан житейски опит , но не знаят как да го осмислят и тук е ролята на родителите и учителите.

Да видим какво им се предлага от системата - остарели учебни програми, зле замислени и написани учебници, неадекватен, несвързан с реалността учебен материал,оргомно натоварване -често по 7 часа на ден, пълна забрана за ползване на новите технологии в час и учители - изморени, изнервени, безсилни да се справят поне с дисциплината възрастни, които, бидейки принудени да служат на системата, пропускат да видят човешкото същество в ученика.

Какво да направи ученика в това положение? Неговият естествен стремеж е да се развие и адаптира към средата и времето, в което живее. В училище му се предлага, по-точно налага един остарял, изкуствен модел на обществото насочен към пълното му подчинение и послушание. Този модел може и да е бил успешен по време на комунизма, когато нямаше свобода и независими източници на информация, но сега далеч не е така. 

Учителите не признават тази тази действитлност, тя не им харесва. Те се борят да върнат времето, когато попа, даскала и кмета са били най-уважаваните хора в селото. Те се борят за уважение по принцип, а не по заслуги, а това вече не може да стане. Децата вече никого не уважават само защото е живял повече от тях и е избрал определена професия - те искат да видят реална стойност която заслужава уважение. Това, което може да стане е учителят да покаже своята стойност като човек, своята мъдрост, ум, опит, сила на духа, доброжелателност и великодуше към нашите и ваши деца и младежи, тези млади хора които толкова бързат да станат големи.

 Само така ще спечелим тяхното уважение - ние като родители и вие като учители. И в провала ни да го направим е нашата вина на възрастни, на тези които са по-големи и по-умни.

понеделник, 7 март 2016 г.

Боговете на египет – силни жени и слаби мъже




      
Няма човек който да е гледал филма и да не е излязъл от залата поразен от страхотните ефекти. Хора от залата споделлиха че не го гледат за първи път – това е филм който доставя неовероятна сетивна наслада на ниво усещания. Проблемът е в друго – на зашеметения от силни усещания зрител незабележимо се насаждат мъжки и женски модели на повердение които са гибелни за личността на зрителя поради факта че я правят податлива на най-елемантарни манипулативни стратегии.

       Какво имам предвид – при анализ на гендерните отношения между положителните герои във филма се насаждат два напълно грешни модел на поведение – мъжки и женски. 

       Женският модел – богинята на любовта, за да спаси любимия си Хор от смърт се предлага на най-големия му враг. Героична постъпка, без съмнение, но въпросът тук е целта оправдава ли средствата. Замисля ли се героинята, че спасявайки живота на любимия си, тя убива гордостта му и го обрича на съществуване в изгнание, пропито от срам и унижение. Хор е победен два пъти – от чичо си, и сякаш това не е достатъчно, предаден от любимата си, макар и с най-добри намерения с цената на саможертвата. Според мен молелът на поведение, който се насажда на жените – вашата роля е да се жертвате за мъжа който обичате – е изцяло грешен, защото е обърнат наопъки. Жената, носителката на живота, би трябвало да е спасена с цената на мъжката саможертва. Никой нормален мъж не би трябвало да приема такава саможертва, камо ли това да е норма в обществото, а Хор би заслужил моето уважение много повече ако сам се беше пронизал с меча на чичо си за да предотврати саможертвата на любимата си.

           Мъжкият модел – не по малко абсурден. Бек, при най-елементарната провокация от страна на враговете си свързана с любимата му губи контрол и проваля мисията си рискува живота на съмишлениците си, дори съдбата на света. Човешко е да проявиш слабост когато засегнат човек на когото държиш, но въпросът е че във филма това се представя като най-голямото геройство и доказателство за любов, а не като слабост, с която един войн трябва да се пребори преди още да тръгна на война. Не може един мъж да се бори за спасяването на света ако има слаби места, а дори да има, ако ги държи на показ, уязвими за враговете. Това в реалния живот неизменно води до поражение. Във филма отрицателните герои нямат жени и деца неслучайно – това прави позицията им бетонна, и в реалния живот, те щяха да победят. Преобръщането на сценария за да „победи любовта“ е грозна манипулация.

         Моделите на силната и саможертвена жена и слабия манипулируем мъж са много актуални за днешното общество и нищо чудно, след като се насаждат на хората постоянно от средствата за масова информация. Ако някога сте се чудили като мен – как стигнахме дотук – ето ви отговора на въпроса.