Тренингите – път към знанието или експлоатация на човешките дефицити

Винаги съм разглеждала тренингите като една възможност за кратко време да получиш концентрирани знания в някоя нова област или нов поглед към интересна на даден етап от живота ми тема. Имало е случаи, когато това наистина е ставало. За съжаление повечето тренинги на които попадам напоследък с горепосочената цел се оказват нещо съвсем различно. Не е тайна, че на тренинги ходят по-често жени и водещите за нещастие също са най-често жени. За съжаление защото независимо от обявената тема на тренинга която е насочена към професионалното ми развитие, водещите неминуемо успяват да го превърнат в група за взаимопомощ и детска градина.

Тезата ми е, че тренингите и семинарите, водени и предназначени за жени са машини за пари, стремейки се да експлоатират жени които са нечути, неразбрани, неподкрепени в живота си, терзани от съмнения и чувство за вина. Това което те търсят не е познание как да подобрят живота си, а да бъдат просто чути, забелязани, подкрепени дори в ситуации в които очевидно грешат, да вентилират фрустрациите си от живота, който не им харесва и в който не са успели, да получат пространство за изява, което живота, бидейки строг, но справедлив, им отказва. Липсва реална оценка, липсва конструктивна критика или сериозен анализ. Това, което се продава под формата на професионален тренинг е изслушване и погалване по главата – за да се върнеш пак и да платиш пак.

За тези от вас които не са били на тренинг – ето какво се случва, независимо от обявената тема и насоченост на семинара. Любим на всички водещи похват да разположат участниците в кръгче, така че да се размие йерархията и границите между обучаващият и обучаемите. Обстановката се деформализира чрез разполагане на участниците много близко един до друг в тясно пространство. Неизбежно всеки тренинг започва с насърчаване на участниците да споделят колкото е възможно повее информация за себе си, много повее, отколкото е необходимо за едно общуване във формална среда. Представянето отнема ужасно много време, особено ако някоя от участничките, насърчавана от водещата, реши да споделя всичките сии проблеми от раждането насам. След всяка една разгледана тема водещата не задава логичния въпрос „Разбрахте ли?“ а напълно нерелевантния „Как се чувствате?“ и всяка една участничка е длъжна по ред да отговори. На въпросите ми по същество се отговаря накратко и често повърхностно, като вместо това съм насърчаване „да не се затварям“ и „повече да споделям“!!?!! Как споделянето на това как се чувствам може да е тема на професионално обучение?

Интересното е, че всъщност съм единствената която е недоволна от това положение на нещата. Оказва се, всички играят на играта „Царят е гол“ Изглежда че всички освен ме са наясно, че темата на семинара е само привидна, за да изглежда че се занимаваме с нещо сериозно, а всъщност ще си говорим „женски работи“ на цената на специализиран професионален семинар. Горчивата истина е, че жените не се интересуваме от знания и професионална реализация, а от това да решим личните си проблеми сме готови да плащаме отново и отново не за нови познания, а за разбиране и одобрение, за валидация на собствената ни ценност, все неща, които би трябвало да получаваме от света в замяна на нашата стойност като хора.

В края на всеки тренинг се оказва, че емоциите на участничките и водещата са превалирали над споделяната нова информация, за която всъщност съм платила а в замяна съм получила историята на живота на 10 непознати за мен жени в стил „искрено и лично“. И сякаш това не е достатъчно, следват прегръдки, обмяна на контакти и създаване на фейсбук група, в която да продължи сапунения сериал. А да, и снимки със сертификатите за професионална пригодност. И те няма да попречат, нали? Винаги може да се похвалим на приятелки къде сме били и как се „развиваме“ професионално.

Искам да се харесвам на всички !!!

Наскоро една моя колежка в разговор на тема колко противоположни сме с нея в някои отошения каза: "Аз и ти заедно правим идеалната жена“. Това което ме шокира е че в главата на всяка жена има един стремеж към идеалност, към универсалност, с цел да се постигне максимална харесваемост.

Стремежът да се харесва е нормален за всеки човек, но напоследък границите сякаш са изчезнали и цената вече не е важна. Всички жени се стремят към средностатичтическото с устрем достоен за по-добро приложение – която е руса иска да е тъмна, която е с къдрава коса- да е с права, която е скъси нокти да е с дълги, която има вежди да няма която има големи гърди да ги намали, а ако е с малки да ги увеличи, с една единствена цел – да се хареса на всички. Представете си свят в който всички жени са еднакви – пластмасови кукли с идеални мерки, дълги руси коси (изправени), с лифтинг и пластика.

Всеки маркетолог знае че още не е измислен на света продукт който да се харесва на всички и стремежа да се произведе такъв е обречен на провал. Логичната цел би трябвало да бъде да се извлече максимума от природните дадености за да се създаде оригинален продукт насочен към определен сегмент потребители вместо сляпо да се гони максималното съответствие на стандарта с надеждата че универсалността дава най-големи шансове за успех.

Още по странно и нелогично е това на фона на женската природна потребност от един единствен и любим човек с който да се гради сериозна връзка. Къде е проблема – всяка жена иска да е универсална външност и универсален набор качества (отлична домакиня, съпруга, майка, професионалист), като пропуска един много важен факт: универсалните продукти са взаимозаменяеми. Специализираните продукти имат по-ограничена, но по-вярна аудитория, по-готова да направи покупка и с по-високи изгледи да остане доволна от покупката за по-дълго време.

За тези, които още не са възмутени от сравнението на жените с продукти - Ако продаваш самсунг по-добре да имаш 10 заклети почитатели на самсунг отколкото 100 фенове на айфон за които си компромисен вариант

Приятелството е силно надценена стока за която плащаме твърде висока цена

За много хора приятелството е свещена институция. По обществения договор приятелите са тези които ни подкрепят в трудни моменти, на които можем да разчитаме, както и те на нас и които винаги ни мислят доброто. Нека да видим така ли е наистина и как стоят нещата всъщност.

Ако съблечем приятелството от цялата романтика, ще видим, че то служи да две главни цели: да гали егото и като ни дава социална валидация на жизнената ни позиция ни и да структурира свободното ни време. Логичният извод е, че приятелите са свещени за хора, които не са уверени в себе си имат нужда от външна валидация и които не умеят сами да организират свободното си време.

Нека да разгледаме първо социалната валидация. Ние избираме приятелите си според това, дали имат подобни разбирания за живота като нас като скритата цел е взаимно да затвърждаваме тази наша позиция. Това ни дава взаимна увереност, че сме на прав път, дава ни усещане за принадлежност към значима за нас група. Стремежът ни към много приятели и приятелство на всяка цена не е нищо друго освен чувство за вътрешна малоценност и търсене на външна опора за да компенсира слабата вътрешна стабилност. В животинския свят в групи се събират само слабите същества, които могат да оцелеят само с подкрепата на другите. Силните хищници нямат нужда от приятели. Те ловуват сами.

Структурирането на свободното време е много важна необходимост на човека, липсата на структура може да доведе до сериозна депресия и чувство за отхвърляне. Повечето хора решават този проблем с помощта на приятелите като взаимно запълват свободното си време с интересни и за двете страни занимания. Приятелите ни канят на рожден ден, на заведение, молят за помощ в трудни ситуации така запълват свободното от работа време като ни дават чувство за полезност и ценност. Човек, който умее сам да запълва времето с интересни за себе си занимания и различни хора няма нужда от безцелно мотаене с приятели колкото да мине времето.

От описаното дотук стана ясно че приятелството не е някаква универсална романтична ценност, а стремеж към взаимно използване. Нека сега да видим безкористно ли е приятелството. Ако откаже да изпълняваме своята част от договора и изкажем честно критическо мнение вместо очакваното одобрение и така няколко пъти приятелството лесно се губи. Приятелите не искат от нас истината, те искат от нас да потвърдим, че са прави. Има и по-лошо обаче.

Приятелите са хората, с които най-често се сравняваме. Когато те са на нашето ниво или в беда, всичко е наред, можем дори да помогнем с чувство на великодушие. Какво става, когато на приятелите ни върви и те вървят на пред, а ние не? Ражда се най подлата и долна завист, подсъзнателно желание да навредим на приятелите си от което се срамуваме и отричаме, но знаем е съществува някъде дълбоко в нас. Така от най-добрите приятели могат да се родят най-злите врагове. Емоциите остават все така силни, но от положителни стават отрицателни.

Приятелството е силно надценена стока за която плащаме прекалено висока цена. Заради него не не можем да бъдем себе си. Заради него се ограничаваме и реагираме в диапазона на одобрението и подкрепата, дори когато мислим по друг начин. Дотолкова сме неуверени в себе си, че сме готови да лайкнем всичко, само и само да получим лайкове в отговор. Ето това наричам аз прекалено висока цена.