Моят мъж яде всичко – хвалбата на съвременната жена.

Забелязали ли сте, че жените също „си ги мерим“. Кое ли? Мъжете. Има два вида женски събиранки – на които се оплакваме от мъжете или на които всяка се надпреварва да хвали своя. Тези от последния вид са ми странни, защото понамирисват на самонавиване. Ако нещо ти харесва тихо и доволно седиш и го консумираш, а не се натискаш да обясняваш на всички защо как и колко е вкусно. Освен ако не искаш да консумираш в компания:)

Та за готвенето ми е думата – бича на грубо половината съвременни жени. (Според мен жените се делят на обичащи да готвят и обичащи да чистят като почти няма пресечни точки между тези две групи. Обичащите да готвим обичаме и да ядем със всички последствия от това:). Събират се значи умни образовани и реализирани в живота жени със семейства и деца и започват да си ги мерят. Не постиженията, не парите, не ума, не професиите, не чувството за хумор. Мъжете. В този контекст чувам заветната фраза произнесена с гордост: "А, моят яде всичко което му сложа. Даже като не ми се готви не прави проблем“.

Онемявам. Пред очите ми изниква сюрреалистична картинка в която домашните уреди могат да говорят. Готварската печка се хвали че има избор какво да готви. Не дали, забележете, а какво. Даже й се разрешава веднъж в месеца да се развали и да не готви и добрия стопанин не я рита псува и блъска, а вдига рамене и отваря хладилника за сирене и салам.

Но това не е всичко. Друга вади четирите валета на всичко коз, флъш рояла на покера: „А пък моят готви“ . Тишина. Трудно е да биеш това. Мдааа. Добрият стопанин дотолкова обича готварската си печка, че даже не я ползва и й дава да си почива. Как да не й завидиш, боже! Това е то любов и уважение!

Момичета, знам че сте шокирани. Просто следващият път, когато се виждате с приятелки, не превръщайте срещата в сбирка на говорещи домашни уреди. Мъжете ви гледат на вас така, както вие сами гледате на себе си. Помислете за това.  

Не искайте прошка. Носете отговорност за постъпките си

Насрочването на един ден от годината за искане и даване на прошка е висша форма на лицемерие от страна на църквата – но както знаем за нея лицемерието е древна традиция още от средните векове когато богатите са купували индулгенция за греховете си. Концепцията на християнството, че можеш да изтриеш всичките си лоши постъпки просто като се изповядаш и поискаш прошка означава, че след това можеш да лъжеш крадеш и убиваш – до следващата изповед и опрощаване на греховете. Много удобно, потребителско отношение към живота – мога да правя каквото си искам, стига веднъж годишно да поискам прошка.

Ако човек отговаря за действията си през всеки ден на годината, не му се налага да иска прошка. Никой не е безгрешен, но всеки постъпва според своето разбиране за добро и зло. Истината е, че ако човек веднъж е постъпил зле и го знае, той ще го направи отново с прошка или без, просто защото той е такъв и такива са разбиранията му за живота. Грешиш ли, носиш си последствията.  Искането на прошка е просто бягане от отговорност за грешките си и освобождаване от чувството за вина. За да може спокойно да греши след това.

Виждам циничност в искането на прошка, съшото е като непоискано признание в любов. Любов и прошка ако се дават се дават спонтанно, не се искат. Ако цените някой, не го поставяйте в позиция в която да ви лъже, казвайки думите които се очакват от него за да спази традицията. Прошката не се дава с устата, а със сърцето.

Не искайте прошка. Носете отговорност за постъпките си