понеделник, 17 юли 2017 г.

Човекът-социално животно?

Всеки курс по социална психология неизменно започва с цитата на Елиът Арънсън е „човекът-социално животно„ от средата на миналия век. Навсякъде де подчертава, че човек може да реализира човешката си природа само в средата на себеподобните си. Това, което прави човека човек, това е средата на други хора. Това е проповядвано като неоспорима аксиома от Арънсън досега принизява Човека до мравка, която има смисъл и значение само като част от мравуняка, в който живее. С това не съм съгласна. Човека е човек, независимо дали е в социална среда или. Средата задоволява някои нужди, които повечето хора не могат да задоволяват сами – но като цяло не тя е тази която прави човека Човек.

Някак си не ми се вярва, е идеята на Създателя е сътвори зависими същества, зависими от другите от себе си, от средата, в която се намират. Смятам, че човекът е създаден горд и независим и ценен сам по себе си. Самотата и отшелничеството са дефолтни състояния на самодостатъчния човек, а не дефицити или „страх от общуване“ Всъщност, никакъв страх от общуване няма. Просто има хора, за които стойността на това, което могат да получат от околните прекалено ниска, а цената прекалено висока, за да си струва контакта с тях, затова съзнателно филтрират много сериозно контактите си. Това не е детска травма, не е шизоиден тип личност. Това е прагматичната сметка на човек, който осъзнава, че в отношенията си с другите може да бъде само донор.

Търсенето на социално одобрение, което виждаме навсякъде, най-вече в социалните медии, наистина превръща човека в животно, готово на всичко за поредния лайк. Лайковете галят ущърбното и потиснато его на съвременния човек. До някаква степен, всички ние сме несамостоятелни и зависими от мненията на околните, включително и аз. Работата е там – да не го приемаме за дефолтно, подразбирашо се състояние, както го е приел Арънсън. Нуждата от социална среда и одобрение е невроза, зависимост, която не може да приемаме за норма, състояние, от което трябва да търсим освобождението си, вместо да се гордеем с него. Социалното общуване е лукс, който трябва да си позволяваме в малки дози, като черния хайвер. Повечето от нас грабят алчно от общуването с пълни шепи, никога сити, никога задоволени.

Накрая - накратко за връзките. Свикнали сме да смятаме, че те са неотменна част от нашия живот, мерители за нашата успешност, индикатори за социален статус. Връзките с другите имат смисъл, когато допринасят за нашето усещане за благополучие, а не по подразбиране. За психологически здравия човек те винаги са на вторични на самия човек, на неговата самореализация. Самореализацията чрез връзка е измамно понятие, невъзможна по определение.

Ние българите имаме нужда от малко повече индивидуаизъм, в смисъла на преследването на личните цели и желания без корекция спрямо това, дали те ще бъдат одобрени от семейството, приятелите, или някоя друга значима група. Най-маллкото заради прякопропорционалната зависимост между степента на индивидуализъм и стандартана живот :)


Без да омаловажавам труда на Арънсън, аз не се чувствам социално животно. А вие?

петък, 23 юни 2017 г.

Тренингите – път към знанието или експлоатация на човешките дефицити

Винаги съм разглеждала тренингите като една възможност за кратко време да получиш концентрирани знания в някоя нова област или нов поглед към интересна на даден етап от живота ми тема. Имало е случаи, когато това наистина е ставало. За съжаление повечето тренинги на които попадам напоследък с горепосочената цел се оказват нещо съвсем различно. Не е тайна, че на тренинги ходят по-често жени и водещите за нещастие също са най-често жени. За съжаление защото независимо от обявената тема на тренинга която е насочена към професионалното ми развитие, водещите неминуемо успяват да го превърнат в група за взаимопомощ и детска градина.

Тезата ми е, че тренингите и семинарите, водени и предназначени за жени са машини за пари, стремейки се да експлоатират жени които са нечути, неразбрани, неподкрепени в живота си, терзани от съмнения и чувство за вина. Това което те търсят не е познание как да подобрят живота си, а да бъдат просто чути, забелязани, подкрепени дори в ситуации в които очевидно грешат, да вентилират фрустрациите си от живота, който не им харесва и в който не са успели, да получат пространство за изява, което живота, бидейки строг, но справедлив, им отказва. Липсва реална оценка, липсва конструктивна критика или сериозен анализ. Това, което се продава под формата на професионален тренинг е изслушване и погалване по главата – за да се върнеш пак и да платиш пак.

За тези от вас които не са били на тренинг – ето какво се случва, независимо от обявената тема и насоченост на семинара. Любим на всички водещи похват да разположат участниците в кръгче, така че да се размие йерархията и границите между обучаващият и обучаемите. Обстановката се деформализира чрез разполагане на участниците много близко един до друг в тясно пространство. Неизбежно всеки тренинг започва с насърчаване на участниците да споделят колкото е възможно повее информация за себе си, много повее, отколкото е необходимо за едно общуване във формална среда. Представянето отнема ужасно много време, особено ако някоя от участничките, насърчавана от водещата, реши да споделя всичките сии проблеми от раждането насам. След всяка една разгледана тема водещата не задава логичния въпрос „Разбрахте ли?“ а напълно нерелевантния „Как се чувствате?“ и всяка една участничка е длъжна по ред да отговори. На въпросите ми по същество се отговаря накратко и често повърхностно, като вместо това съм насърчаване „да не се затварям“ и „повече да споделям“!!?!! Как споделянето на това как се чувствам може да е тема на професионално обучение?

Интересното е, че всъщност съм единствената която е недоволна от това положение на нещата. Оказва се, всички играят на играта „Царят е гол“ Изглежда че всички освен ме са наясно, че темата на семинара е само привидна, за да изглежда че се занимаваме с нещо сериозно, а всъщност ще си говорим „женски работи“ на цената на специализиран професионален семинар. Горчивата истина е, че жените не се интересуваме от знания и професионална реализация, а от това да решим личните си проблеми сме готови да плащаме отново и отново не за нови познания, а за разбиране и одобрение, за валидация на собствената ни ценност, все неща, които би трябвало да получаваме от света в замяна на нашата стойност като хора.

В края на всеки тренинг се оказва, че емоциите на участничките и водещата са превалирали над споделяната нова информация, за която всъщност съм платила а в замяна съм получила историята на живота на 10 непознати за мен жени в стил „искрено и лично“. И сякаш това не е достатъчно, следват прегръдки, обмяна на контакти и създаване на фейсбук група, в която да продължи сапунения сериал. А да, и снимки със сертификатите за професионална пригодност. И те няма да попречат, нали? Винаги може да се похвалим на приятелки къде сме били и как се „развиваме“ професионално.


четвъртък, 15 юни 2017 г.

Искам да се харесвам на всички !!!

Наскоро една моя колежка в разговор на тема колко противоположни сме с нея в някои отошения каза: "Аз и ти заедно правим идеалната жена“. Това което ме шокира е че в главата на всяка жена има един стремеж към идеалност, към универсалност, с цел да се постигне максимална харесваемост.

Стремежът да се харесва е нормален за всеки човек, но напоследък границите сякаш са изчезнали и цената вече не е важна. Всички жени се стремят към средностатичтическото с устрем достоен за по-добро приложение – която е руса иска да е тъмна, която е с къдрава коса- да е с права, която е скъси нокти да е с дълги, която има вежди да няма която има големи гърди да ги намали, а ако е с малки да ги увеличи, с една единствена цел – да се хареса на всички. Представете си свят в който всички жени са еднакви – пластмасови кукли с идеални мерки, дълги руси коси (изправени), с лифтинг и пластика.

Всеки маркетолог знае че още не е измислен на света продукт който да се харесва на всички и стремежа да се произведе такъв е обречен на провал. Логичната цел би трябвало да бъде да се извлече максимума от природните дадености за да се създаде оригинален продукт насочен към определен сегмент потребители вместо сляпо да се гони максималното съответствие на стандарта с надеждата че универсалността дава най-големи шансове за успех.

Още по странно и нелогично е това на фона на женската природна потребност от един единствен и любим човек с който да се гради сериозна връзка. Къде е проблема – всяка жена иска да е универсална външност и универсален набор качества (отлична домакиня, съпруга, майка, професионалист), като пропуска един много важен факт: универсалните продукти са взаимозаменяеми. Специализираните продукти имат по-ограничена, но по-вярна аудитория, по-готова да направи покупка и с по-високи изгледи да остане доволна от покупката за по-дълго време.

За тези, които още не са възмутени от сравнението на жените с продукти - Ако продаваш самсунг по-добре да имаш 10 заклети почитатели на самсунг отколкото 100 фенове на айфон за които си компромисен вариант


петък, 2 юни 2017 г.

Приятелството е силно надценена стока за която плащаме твърде висока цена

За много хора приятелството е свещена институция. По обществения договор приятелите са тези които ни подкрепят в трудни моменти, на които можем да разчитаме, както и те на нас и които винаги ни мислят доброто. Нека да видим така ли е наистина и как стоят нещата всъщност.

Ако съблечем приятелството от цялата романтика, ще видим, че то служи да две главни цели: да гали егото и като ни дава социална валидация на жизнената ни позиция ни и да структурира свободното ни време. Логичният извод е, че приятелите са свещени за хора, които не са уверени в себе си имат нужда от външна валидация и които не умеят сами да организират свободното си време.

Нека да разгледаме първо социалната валидация. Ние избираме приятелите си според това, дали имат подобни разбирания за живота като нас като скритата цел е взаимно да затвърждаваме тази наша позиция. Това ни дава взаимна увереност, че сме на прав път, дава ни усещане за принадлежност към значима за нас група. Стремежът ни към много приятели и приятелство на всяка цена не е нищо друго освен чувство за вътрешна малоценност и търсене на външна опора за да компенсира слабата вътрешна стабилност. В животинския свят в групи се събират само слабите същества, които могат да оцелеят само с подкрепата на другите. Силните хищници нямат нужда от приятели. Те ловуват сами.

Структурирането на свободното време е много важна необходимост на човека, липсата на структура може да доведе до сериозна депресия и чувство за отхвърляне. Повечето хора решават този проблем с помощта на приятелите като взаимно запълват свободното си време с интересни и за двете страни занимания. Приятелите ни канят на рожден ден, на заведение, молят за помощ в трудни ситуации така запълват свободното от работа време като ни дават чувство за полезност и ценност. Човек, който умее сам да запълва времето с интересни за себе си занимания и различни хора няма нужда от безцелно мотаене с приятели колкото да мине времето.

От описаното дотук стана ясно че приятелството не е някаква универсална романтична ценност, а стремеж към взаимно използване. Нека сега да видим безкористно ли е приятелството. Ако откаже да изпълняваме своята част от договора и изкажем честно критическо мнение вместо очакваното одобрение и така няколко пъти приятелството лесно се губи. Приятелите не искат от нас истината, те искат от нас да потвърдим, че са прави. Има и по-лошо обаче.

Приятелите са хората, с които най-често се сравняваме. Когато те са на нашето ниво или в беда, всичко е наред, можем дори да помогнем с чувство на великодушие. Какво става, когато на приятелите ни върви и те вървят на пред, а ние не? Ражда се най подлата и долна завист, подсъзнателно желание да навредим на приятелите си от което се срамуваме и отричаме, но знаем е съществува някъде дълбоко в нас. Така от най-добрите приятели могат да се родят най-злите врагове. Емоциите остават все така силни, но от положителни стават отрицателни.

Приятелството е силно надценена стока за която плащаме прекалено висока цена. Заради него не не можем да бъдем себе си. Заради него се ограничаваме и реагираме в диапазона на одобрението и подкрепата, дори когато мислим по друг начин. Дотолкова сме неуверени в себе си, че сме готови да лайкнем всичко, само и само да получим лайкове в отговор. Ето това наричам аз прекалено висока цена.


събота, 20 май 2017 г.

Жената не е човек по дефолт

Много често обичам да споменавам че жената не е човек което се посреща с мълчаливо разбиране от мъжете и с неразбиране и бурна обида от жените. Сега ще обясня защо мисля така.

Живеем в общество, в което на жените е разрешено всичко, което и на мъжете, че и отгоре. Жената може да ходи с пола и панталон, да се гримира и конти или не, да е кифличка или мъжкарана със всички степени помежду, да се издържа сама или да бъде издържана от мъжа си, да печели сама или да харчи парите на мъжа си, да бъде бизнес дама или домакиня. Жената винаги е имала и има този избор.

Мъжът е този който няма – той трябва да работи и да обезпечава не само себе си, но и семейството, не може да се облича с женски дрехи и да се държи като женчо, неговата стойност зависи изцяло от това което прави и което е постигнал. Мъжът няма опция да живее за нечия сметка, без да загуби достойнството си.

Мъжът няма избор – той може да живее само като човек който си поставя своите цели в живота и се бри за тях. Жената има свободен избор – да живее като човек или като нечия функция и двата избора са легални в нашето общество. Масовата култура разбира се й препоръчва да живее като нечия принадлежност, но главното е че не я принуждава. Жената има всички права е и отгоре, но сама не желае да се възползва от тях. Огромна част от жените сами избират да живеят като нечия функция.

Каква е главната разлика между човека и функцията? Човекът цени най-високо свободата си – това да определя и разполага сам с живота си. Функцията не цени свободата. Тя най много на света иска да принадлежи, да бъде полезна на някой извън себе си. Тя намира своето удоволствие и смисъл в това да прави нещо за другите – за мъжа, децата и роднините си.

Огромна част от жените в младостта си правят избора да живеят като нечии функции и в това няма нищо лошо, понеже са създадени така от природата да обезпечат продължението на рода. Това е нормално и не е обидно стига да бъде осъзнато.

Истинският момент на женския избор идва със зрелостта, след като децата са пораснали и женската биологичната роля е изпълнена. Тогава е същинският избор – да продължи да живее като функция на децата, които вече нямат нужда от нея или да стане човек като си постави свои собствени цели и се наслаждава на свободата си. Това е момента, който повечето жени пропускат и продължават по инерция да бъдат функции и да се грижат за ненуждаещи се от грижи пораснали деца. Функцията не може лесно да стане човек, защото трябва да си постави въпроса „Какво искам аз самата? И да си отговори на него честно.

Да се върна към заглавието – жената може да е човек, но не по дефолт, а само ако е осъзнала и направила избра да живее според собствените си нужди и правила и да цени свободата над всичко, също като мъжа. Тогава тя е равна с него и може да гради отношения като с равен.



сряда, 10 май 2017 г.

Да правиш или да бъдеш – дилемата на съвременната жена

Имам една много заета приятелка. Балансира с бизнес, деца, семейство, учене, семинари за саморазвитие. Умна, интересна, поддържана. Всеки път когато се чуем става едно и също: „Много ми се иска да се видим но тази седмица не мога, много съм заета“. В края на краищата срещата да се осъществи след месец за час през който телефона звъни непрекъснато и тя го вдига. За да обяснява къде е с кого е и кога ще свърши като присъства на срещата само телом а в главата й се въртят другите неща които трябва да свърши през деня. Само на мен ли това ми се вижда ненормално?

Новата мода за успешните жени е да бъдат заети. Не е престижно да разполагаш с много време за себе си, това значи че си мързелива или нямаш какво друго да правиш (или ужас!- с кого). В ценностната система на тази жена всички други и със своите потребности и желания са по-важни от нея и нейните желания, защото своите желания тя задоволява по остатъчен принцип – ако и колкото време остане. Е, както знаем времето никога не остава, защото желаещи да се възползват от чуждото време и внимание винаги има и най-близките са най-честите виновници за това.

И към въпроса – заетостта на жената индикатор ли е за нейната стойност? От позицията на човек вървял по този път - НЕ. Постоянната заетост като начин на живот където препускаш от един ангажимент към друг е просто индикатор за неспособността да  намираш подизпълнители и да  делегираш отговорност.  Индикатор е за перфекционизъм и самозаблуда че ако не съм аз няма кой да свърши тази работа. Жената се заблуждава, че колкото повече неща върши, толкова по-висока е стойността й , като търси самочувствие в правенето, в трескавата активност която в крайна сметка я изощава.

За съжаление това е самоизмама. Жената има стойност извън правенето, по точно в бъденето, в онова ресурсно състояние в което тя се превръща в генератор на енергийно поле за хората около себе си. Захранени от това поле, те могат (и искат) да вършат голяма част от това, което й е необходимо. Смея да твърдя, че мъжете избират жената не според това какво може, а как го кара да се чувства, защото той е този, който може всичко, ако е добре мотивиран. Самата природа отрежда на жената роля да генерира желания и мотивация за тяхното изпълнение. 

И какво сега, нищо ли да не правим – ще попитат жените. Напротив, ако се чувстваш заредена с енергия, можеш да правиш каквото искаш, но ако си изтощена от безкрайни социални и бизнес ангажименти, от грижа за семейството, но не можеш да спреш, да вземеш почивка и да се заредиш в тишина и спокойствие, спри се. Аз ти давам право на почивка. Твоята работа е да седиш по цял ден на зарядното и да се отделяш само за да вършиш отделни избрани от теб задачи. Не забравяй да се заредиш преди батерията да падне под 50% защото истинската ти стойност не е в това, което си свършила, това е твоето хоби. Стойността ти е в това, колко ти е пълна батерията, колко спокойна, отпусната, доволна от живота си сама по себе си.

Не вярваш? Не се страхувай да пробваш!


понеделник, 1 май 2017 г.

Шттт тихо! Кой се страхува от тишината?

Случвало ли ви се е е да отидете на гости за да се видите с някой важен за вас човек и да се опитвате да водите разговор на фона на сериал или музикална програма по телевизията, като при молба да се спре само се намаля? Дълго време си мислех че това е липса на уважение към госта. Това също, но по същественото е, че домакинът просто се бои от тишината, т.е изпитва сериозен психологически дискомфорт при липса на постоянно слухови дразнители. Готови сме на всичко, само да няма тишина – развличаме се с интернет, телевизия,  разгвори по телефона, чатим, слушаме музика защото ни е страх да останем насаме със себе си и по-скоро това, което е вътре в нас.

С какво ни плаш тишината? При липса на външни дразнители ние имаме връзка с нашето подсъзнание и оттам изскачат потиснати емоции, страхове, комплекси – или с други думи всичкия боклук, който сме натикали под килима. Тишината ни сблъсква лице в лице с нашите проблеми и ни приканва да работим по тях и да ги разрешим, но малко от нас са готви на това, защото процеса е болезнен и иска от нас да се изправим срещу нещата такива, каквито са, а не каквито на нас ни се иска да вярваме, че са.

Тишината е много по-важна за нашия мозък отколкото можем да си представим.

Научни изследвания показват че мишки, оставени по два часа тишина на ден развиват нови клетки в мозъка в областта на хипокампуса, който отговаря за паметта, емоциите и ученето. Новите клетки бързо се превръщат във функциониращи неврони, тоест престоят на тишина може да се сравни с купуване на допълнителна памет за компютъра в главата ни. Нула разходи и усилия. Просто тишина.

Тишината дава възможности на мозъка да поправя грешки в софтуера си – преглежда и почиства вируси постъпили отвън с медиите, рекламите, чуждите мнения – всичко което би могло да навреди на нашите цели и задачи и собствената ни ценностна система. За никого не е тайна че консуматорското общество ни налага правилата, които са изгодни за него, но могат да бъдат вредни за нас. Тишината помага на мозъка ни да определи и елиминира тези вредни програми като освободи място за това, което наистина е важно за нас и така ускорява постигането на целите, които сме си поставили в живота.

Дори ще посмея да твърдя, че пътя към успеха минава през редовни периода на самото и тишина

Замисляли ли сте защо това обаче не се случва? Защо хората се опитват да завръзват разговор с абсолютно непознати във влак, автобус, на опашка, дори в сауна човек не може да остане насаме с мислите си:) Празните разговори, които провеждаме просто заради самото говорене са взаимна обмяна на социално приемане и одобрение. Позволяват ни да се чувстваме ценени и приети без да се налага да вършим истинска работа върху себе си и да постигаме реални цели. Това е лесния път и ние охотно го ползваме.


Шттт тихо! Дайте шанс на тишината