неделя, 19 август 2018 г.

Децата и морето

Бихте ли се разходили о вълнолома в такова време?

Преди няколко дена целия град оплакваше смъртта на двамата младежи загинали в морето на връх празника на Варна. Когато загиват млади хора които са в началото на живота си е много тъжно и несправедливо. За това съм съгласна. Да видим сега кой е виновен и най-вече как да не се повтаря това.

Научих за новината в един фризьорски салон. Всички присъстващи жени с тайната мисъл „ами ако беше моето“ се надпреварваха да кълнат общината, морската администрация, кмета, полицията, държавата, Бойко Борисов, когото и да е, само не и да погледнат в огледалото. Трябвало да има заграждения и предупредителни табели че разхождането е опасно за живота. Трябвало общината да се погрижи за безопасността на тетраподите, едва ли не за безопасността на морето.

В момента в който споменах, че е добре родителите да се погрижим за децата си, тъй като до 18 те са изцяло наша легална, морална и човешка отговорност предизвика гробна тишина. Каква кощунствена идея! Някой друг трябва да е виновен! Как така родителите? Не е възможно! Ние ги храним, обличаме, купуваме им телефони, нека някой друг да ги пази!

Кой? Кой е длъжен да пази нашите деца когато те извършват опасни постъпки?
Всеки който има или е имал момче на 13-14 години знае, че на тази възраст бушуващия тестостерон ги кара да извършват необмислени и рисковани постъпки, особено в компанията на връстници, където всеки се стреми да се докаже. Нека бъдем реалисти -Не е сериозно да се мисли, че огради и надписи биха спрели момчешките компании да ходят по тетраподите. Най-вероятно биха ги нахъсали още повече да се правят на герои. Това е в природата им. Още повече, когато са под въздействие на алкохол и други вещества. Лично аз бях на вълнолома 3 дни преди инцидента и наблюдавах няколко групички момчета, насядали по тетраподите с големи бутилки бира и нещо което прилича на цигари в ръцете. Вълни имаше, но те се виждаха ясно. Всеки трезвен човек на повече от 10 години може ясно да види и прецени опасността. Аз лично се върнах вместо да продължа замислената разходка. Те явно са видели, разбрали, но решили все пак да отидат.

Нека сме наясно – това не е вълна-фантом, вълна убиец, изникнала изневиделица на алеята за разходки, помела беззащитни 3-4 годишни деца. Това са вълни които се виждат от далече, на вълнолом, който не е място за разходки най малкото на деца. Те са видели и поели риска. За нещастие на родителите и роднините си.

Истината е, че морето взема своите жертви всяка година и то във всеки морски град. Чувала съм от моряци, че морето не обича да се отнасят с неуважение към него. Морето е опасно и всеки е длъжен да внимава и да се пази сам, да пази и децата си. Безотговорно е живеейки в морски град да не научиш детето си да плува. Безотговорно е да не го научиш на елементарни техники за безопасност. Безотговорно е да си затваряш очите, когато употребява алкохол и вещества, които стимулират безотговорното поведение. Всеки родител в морски град е длъжен да предвиди опасни ситуации с морето и да бъде уверен, че детето осъзнава опасността и знае как да се пази.

Внимателните не се давят, давят се неподготвените и безразсъдните. Запомнете го, родители и следващия път когато търсите виновните, погледнете в огледалото.


вторник, 10 юли 2018 г.

Длъжни ли сме на родителите си?

Чувство за синовен дълг. Звучи добре. Някак благородно. Правилно. Но така ли е наистина? Намирисва ли ви на чувство за вина? Смятате ли, че родителите имат право да изискват внимание и грижа заради това, че някога са ни отгледали? Чувствате ли се длъжни да контактувате с родителите си на всяка цена дори когато те се опитват да се месят в живота ви, да ви обиждат, манипулират и изпозват? 

Трудни въпроси. Много от нас се разкъсват между синовния дълг и чувството за собствено достойнство, правото на личен живот.  Много родители си позволяват в различна степен да разпалват чувството ни за вина, за да получат нещо. Волно или неволно, заедно с грижите за нас като малки родителите ни залагат и вината като инструмент за манипулация а ние сме прекалено малки, за да се противопоставим. Когато порастнем, те използват и разпалват това чувство за вина за да получат това, което смятат че им се полага. 

Според мен решението се крие в отговора на един ключовият въпрос който всеки трябва да намери за себе си. Опитайте се да отговорите честно: Трябва ли да си изградим различни критерии за отношение към роднините и членовете на семейството от тези за хората извън семейния кръг? Трябва ли да тъпим от тях повече, това което не бихме търпяли от чужди хора, „защото сме рода“ ? Трябва ли да положим допълнителни усилия за да се разбираме с родителите ако нещата определено не вървят и общуването ни с тях е източник на стрес  отрицателни емоции?

Много хора биха отговорили разбира се, нали сме рода, никой няма да ни разбере и помогне като тях, освен това никой не избира родителите си...Но да се замислим. С остаряването на родителите то се превръщат не в помощник, а в постоянен потребител на помощ – материална, финансова, емоционална, всякаква. И много често родителите приемат това за даденост – те са се грижили за нас като малки, сега е наш ред да върнем жеста. Звучи логично, но...има един проблем. Ние също имаме деца, и те са тези, на които дължим безусловна помощ докато са малки. Грижата се предава напред, не назад. В природата как е – кравата никога не сучи от телето :) А много от нашите родители се опитват да го правят, че и се чувстват обидени, когато млякото се дозира. 

За мен отговорът е ясен. Различни критерии в отношението с родителите и роднините не би трябвало да има. Специални правила за специални хора е най прекия път към проблемите в живота.  Аз съм решила така - за родителите и роднините да  важат същите правила, които важат за приятелите – общуваме ако ни е приятно и не общуваме ако не ни е. Отношенията се запазват, ако и двете страни полагат усилия за това на общи основания, без да играят нечестно като се позовават за щяло и нещяло на синовния дълг и на това колко им е било тежко да ни отгледат. 

Стратегията е разбира се рискова, в смисъл че е възможно отношенията да се прекъснат за неопределен срок но си срува да поемем риска, за да помогнем и на тях и на себе си да разберем какъв вид отношения сме готови да приемем. Ако са ви разбрали правилно и са съгласни, те винаги се връщат. В случай че се обидят - те сами са направили своя избор, отказвайки се от контакти с нас и носят отговорността за прекъснатите отношения. Ние просто трябва да приемем избора им.

четвъртък, 28 юни 2018 г.

Ръкопляскате ли на пилота?


Лесно е да отличиш българите от чужденците на международен полет. Освен всичко друго по неистовото ръкопляскане при кацане. Ръкопляскането на пилота е част от българския манталитет също като ракията и салатата, бирените шкембета и веждите „микроблейдинг“.

Българинът и до днес бърка простия въздушен транспорт с театрално представление или хорър филм, в края на който, ако не си разрязан от резачка или изяден от зомби трябва да ръкопляскаш с облекчение и благодарност.

Пилота, братя българи, е просто шофьор на въздушен автобус, не бог, не велик драматург на божествената пиеса на живота ни. Ние сме просто пътници, а не мравки в краката му, благодарни, че не ги е смазал. Пилотът е специално обучен но все пак човек като всеки един от нас. Той върши това, за която му плащат, също като шофьора на автобус и влак, на които никой не ръкопляска. Питам защо – отговарят ми с немалко раздразнение – защото ни запази живота. Ми да ръкопляскаме на бармана че не ни натрови с фалшив алкохол и на готвача за неотровните миди? На хирурга че не ни е заколил? На комшията не не ни е замерил със саксия по главата? За живота ни се отнася все пак???

По принцип, живота ни го дава, пази и отнема една друга същност, която всеки разбира и нарича по своему. Трябва да ви разочаровам, но let’s face it, пилотите не са негови архангели. Просто хора, които си вършат работата всеки ден като всеки един от нас.

Моля ви, недейте да ръкопляскате при следващия си полет като стадо овце, омръзна ми да наблюдавам недоумяващите погледи на чужденците в стил „да не би тук да е имало представление на Цирк дьо Солей и да съм го проспал??“ За благодарните (жени)- една усмивка и махване на пилота при слизане е доста добре приета:)

петък, 9 март 2018 г.

Женските стачки за 8 март - звездния миг на "робините"

Българските медии показаха стотици жени събрани на площадите в Италия и Испания в нощта срещу 8 март да протестират против по-ниското заплащане и "мачистката култура". Изуми ме дивото въодушевление на европейките блъскащи с лъжиците по тиганите, техния хъс, ентусиазъм от това, че най сетне някой им обръща внимание и са в центъра на новините. Всъщност, жените на площадите са само едни марионетки на хитрите синдикати и псевдофеминистки организации, които доволно потриват ръчички в централите си - отнова са оправдали средствата които набирати доволно усвояват само с една показна акция. Отново всичката пара е отишла в свирката. 

А кервана си върви....На 9 март всяка една от протестиращите отново ще отида на работата с по-ниска от на мъжете заплата и ще готви вечеря у дома на мъжаси мачист. Защото жените не искат наистина нещо да се промени. Те не са против да работят за малко пари и да слугуват в къщи - те искат веднъж в годината да им се обърне внимание. И от това им желание се възползват - мъжете им с букети в ръце и половинчати поздравления и феминистките оганизации които уж ги защитават. И едните и другите са наясно с цинизма на ситуацията - нищо няма да се промени. Ако жените искаха промяна, щяха масово да напускат зле платените си работи и мъжете насилници и да търсят по-добри варианти за себе си. Да сте виждали такова нещо? Нееее. Те са само по празните приказки. На 9 март тези боркини за свобода ще пържат кюфтета в същите тези тигани по които удряха на площада - доволни, че са защитили правата си, получили своето внимание, изпуснали парата до следващата година. 

Европа е един от континентите с най-много права на жените. Практически във всяка област - политическа, обществена, икономическа, даже в много страни са облагодетелствани от квоти в парламента и за обществени длъжности. Жените в Европа не са забулвани, дискриминиране, държани затворени по домовете, кастрирани на 5г. и омъжвани насила на 9 като в други краища на света. Плаща им се по-малко, защото се съгласяват да работят за по-малко и кариерата не е главното нещо в живота им. А ги ошамарват в къщи по същата причина - защото търпят и не си тръгват от насилника. Това е. 

Има и едни други жени. Те не излизат на протести. Те не приемат букети и човешко отношение 2 дена в годината - на св. валентин и осми март. Ако искат мъжко внимание, ресторанти, подаръци, екскурзии, кариера и високи заплати, те не сигубят времето да блъскат с лъжиците по тигани, а работят, за да го постигнат. Високи заплати, уважение, грижа, любов - всичко това се постига срещу висока себестойност, не с протести на площада. Протестите са за тези, които ги мързи или не струват.




събота, 3 март 2018 г.

Слуги на собствените си деца


Преди седмица попаднах в мола на състезание за редене на лего за деца спонсорирано от Макдоналдс. Имаше около 100 деца които чакаха 3 часа на опашка да се доберат до масите за лего, вдигайки невъобразима врява и тъпчейки в устите си продукти на спонсора на състезанието. Отстрани по масите седяха гордите родители, които бяха станали рано в събота за да могат отрочетата да се забавляват. 

В пълен контраст с възбудата на децата бяха уморените им и отегчени физиономии. Всеки един от тях беше пренебрегнал собствения си сън и почивка след работната седмица, собствените си задачи, домакинството, интересите си за да може детето им да се "забавлява". Бащите отаяно ровеха телефоните за нещо интересно за да мине по-бързо времето. Майките, които бяха болшинство, просто гледаха уморено и разфокусирано в пространството, присъствайки само физически, докато всъщност копнеят за почивка пред тв или лаптопа или съставяйки наум списъци запазаруване, готвене и пране. Дожаля ми за тези хора. Бяха като слуги, които чакат господарите да свършат за да ги откарат у дома.

Децата не им обръщаха внимание. Тя бяха във вихъра си, вярвайки в своето неотменно право да се забавляват независимо от всичко и на всяка цена, право, което никога не е било оспорвано от родителите им, меддите и институциите, интернет. Те имат право да се тръшкат, глезят, манипулират, шантажират и изнудват докато не получат това което желаят - от макдоналдс до плейстейшън. Защото имат правона щастливо детство! Така ни уверяват статиите на психолозите в интернет от типа на "Как да отгледаме успешно дете" и "10 признака на добрата майка". В резултат имаме майки разкъсвани от чувство за вина, че не дават най-доброто на децата си и бащи по чиито лица се чете "не съм тук по своя собствена воля, но жената ще вика"


А родителите? Какво права имат те? Имат ли право да са болни? Уморени? Притеснени от заеми? От безработица? Имат ли право на спокойствие поне в почивните дни? Имат ли право да останат в леглото до обяд? А да купят нещо за себе си, вместо поредната глупост за детето? Не, нямат. Защото са РОДИТЕЛИ и са подписали обществения дговор който ги принуждава до живот да слугуват на собствените си деца за да се чувстват поне малко по-малко винвни и зашото...така правят всички около тях.

Интересното е , че нещата не са били винаги така. Само преди 2 века децата са работили по ниви и фабрики от най-крехка възраст, помагали са в домакинството и са се грижили за по-малките. Дали са били по-малко щастливи от сегашните деца, които са заринати с играчки и техника но въпреки всичко са капризни, претенциозни и необуздани в желанията си? Нормално ли е да обгрижваме децата си с цената на собственото си здраве, душевно и физическо, на материални лишения? Нормално ли е децата да живеят при родителите си до 30 годишната им възраст а и по-нататък?

Според мен не е нормално. Ако наистина искаме най-доброто за децата си, ще им даваме собствен пример, защото те и без това се учат наблюдавайки нас. Когато виждат вечно изтощени и жертвоготовни и отегчени родители, те не могат да ни уважават. Могат само да повторят съдбата ни. 

По мои наблюдения децата уважават и слушат веселите, отпочинали и контролирано безотговорни родители които си не пренебрегват собствените си желания, уверени са в това което правят и не се поддават на шантаж. Тези, които ще останат в къщи, когато са уморени, а когато решат да се забавляват е изберат място интересно както за малките, така и за големите.

петък, 16 февруари 2018 г.

Продавачи на надежда

Обичам кафе, най-много това, което се продава в Lafka (продуктово позициониране;). Всеки път, неизменно, продавачките ме питат: "Ще си пробвате ли късмета?". Първия път даже не разбрах за какво става дума - продавачката беше симпатична и едва ли й липсваха желаещи да си пробват късмета с нея. От скоро започнаха да питат по-конкретно: "Искате ли билетче с кафето?" Е, това по го разбирам. Но отковорът пак е не. За голямо учудване на продавачката и другите клиенти. В света на Lafka кафе без билетче е нещо като кафе без цигара, а значи кафе без удоволствие. Кафе с билетче като нов прдукт на пазара. Преди можеше спокойнода пиеш кафе сутрин за 80 ст. Сега трябва да е кафе с билетче за 5.80 лв.

Всеки ден от рекламите на националната лотария бедни хорица от село ни обясняват как всяка сутрин търкат билетче с кафето и ето на, накрая са спечелили. Това е новия модел на забогатяване на най-бедните, необразовани слоеве на населението. Вече не е необходимо да имаш образование, квакификация, лични умения. Сега е необходимо само да търкаш. "Печелившите" в рекламите никога не са интелигентни, чисто облечени и правилно говорещи представители на средната или висока класа, които ще използват парите примерно да изпратят децата да учат в чужбина. Вие чували ли сте за такива хора? Аз не. Винаги са хора от затънтени села, от най-долните класи или маргинални етноси. 

Този парадокс може да има две обяснения. Първото е че умните хора не играят лотария и следивателно няма как да спечелят. Второто е че печелившите се подбират целенасочено с посланието ако те могат, можеш и ти. Мечтите на тези хора стигат до там да направят ремонт, да купят апартамент в София и да направят подарък на деца и внуци, т.е до чистата ненаситна ламя наречена консумация. Много е вероятно след година същите тези хора да са още по бедни, раздали заеми на близки и познати и цинично изоставени от тях когато парите свършат. Резултатът е тотално разочарование от хората, семейството, разпад на социалния кръг, който най-често е единственият източник на радост на най-бедните. Единствения спомен за печалбата е новата огромна плазма, по-голяма от тази на комшията и опреелено най-голямата в селото или квартала.

Защо става така? Напълно закономерно е - една от най-важните функции на парите е тази на измерители на стойност. Парите отиват при онзи, който може да създаде и предложи стойност на пазара на труда или този на стоки и услуги. Когато дадеш много пари на случаен човек, това не повишава неговата стойност - той остава същия беден и прост човек, но сега със самочуствието че е нещо повече от другите и може да стане бизнесмен, спонсор, меценат. Това фалшиво самочувствие го убива и закопава. 

Защо ли? Ако спечели един умен човек, той би разбрал че няма никакви заслуги че е спечелил, би сложил парите в банка и живял без лишения до края на живота си. Но не би - комплексите, егото, потиснатата  натрупаната злоба от беднотията на българина-  всичко това търси компенсация и я намира в непомерната консумация на стоки услуги и хора до момента в който парите свършат, свършва хубавия живот и приятелите. За да си богат, не трябва да имаш пари. Трябва да можеш да ги правиш и по-важно, да ги задържаш, а това не е умение което се учи с гледане на ТВ и запои всяка вечер.

Наричам бизнеса на Националната лотария циничен, защото едни богати и умни хора печелят от най-бедните и необразованите, хранейки ги с надежда, като едновременно ги превръщат в още по-бедни, разочаровани от живота. Националната лотария заедно с бързите кредити са главните виновни за междукласовата омраза която често прелива в агресия по улиците. Защо ли? Много просто - защото знаят, че е много по-лесно е да излъжеш бедния и простия, отколкото богатия и умния.

Всеки човек си има мечта. Аз мечтая за свят, в който когато поръчам кафе ще ме попитат:  "Желаете ли вестник Капитал с него?"

вторник, 13 февруари 2018 г.

Българинът не заслужава България

Няма в Европа по-красива страна от България - това мога да кажа с чисто сърце след като посетих по-голямата част от Европа - нито френската ривиера, нито Кан Ница и Марсилия, нито Коста Брава най-малко пък Гърция могат да се сравняват с българското море и българската природа. Лозята на Тоскана бледнеят пред нашите китни села в предбалкана, българското вино  е в пъти по-хубаво от френското и италианското. 

България има сам един проблем -  българите. Лош, неизлечим проблем. 7 милионен проблем. Страната ни е прекрасна машина с възможн най-лошия софтуерър и без възможност за форматирне. Българинът не заслужава България. Швейцарецът я заслужава. Обяснявам защо.

Българинът е с ниско самочувствие. Той е една торба с комплекси Работи много, печели малко, телефона му е на изплащане, колата му е 15  годишна бричка. Ходи неугледно небръснат, след 30 като правило шкембето расте неудържимо. Комплексите му често избиват в агресивност и хамалско поведение на пътя. Фрустрациите от това, че се чувства нереализиран се изсипват често върху най-близките - жената, понякога децата.

Българинът вини всеки друг за своя неуспех, но не и себе си. Виновно е турското робство, правителството, Бойко, работодателите, мафията, съседа, държавата, само не и той. Често го избива на фалшив патриотизъм и на 3 март публикува трибагреника във фейсбук, символа на същата тая държава, която вини за беднотията си. Понеже не успява да изгради и уможи богатство, той намира реализация в рушението на вече построеното и саморазрушението с бутилка уиски в компанията на себеподобни в края на седмицата.

Ах, българката! Най-красивата жена в света! Нейното самочувствие е по-ниско даже и от това на българина. От 15-тата си година тя не си позволява да излиза от къщи без килограм шпакловка на лицето и вафли в корените. Лието й е перфектно нарисувано, но с такава кисела и високомерна физиономия, че ефекта е обратен. Усмивката и радостта са редки гости на това лице. Българките са едноптипни – където в чужбина видиш симпатична девойка облечена като проститутка, с перфектно изправена коса с вафли в корените и и превзет глас можеш да си сигурен че е българка. Българката не знае какво иска и колко струва и цялата красота не може да компенсира това.

Европейците уважават, пазят и развиват красотата на родината си. Швейцарците и италианците са ревърнали Алпите в приказка, а ние изсичаме планините си за дървен материал. Зашото сме бедни ще каже някой. Не, защото сме мързеливи и не ни се работи, но ни се нагъва свинско и винско. Българинът на заслужава България. Не заслужава нейната природа и ресурси, Той превръща всичко  в сметище, капанче или гробище за коли защото е боклук отвътре. 

неделя, 4 февруари 2018 г.

Има ли клиентът право да мълчи?


Случва ли ви се, когато отидете на фризьор и докато прави вашата прическа, фризьорката да обсъжда с колежката си на висок глас къде е излизала снощи, техни общи познати, проблеми, неприятности? Тръгвали ли сте си с впечатлението че вместо релакс в салона  в  живота ви са нахълтали 100 МБ ненужно и максимално емоционално натоварено инфо?


Може би звучи странно, но когато отида на фризьор искам само прическа. От маникюристката искам маникюр, от масажистката масаж. Звучи просто и логично. Но никога не става така. 

В цената на услугата винаги е включена психотерапия на махленско ниво от типа, ауу верно ли? и ти кво? и той кво? Опитът да не предлагам лична информация се приема като грубост и признак на недоверие и следват две неща - цупене до края на процедурата или заливане с помия от собстения личен живот на специалистката.

Не помага нищо - смяна на салона, по-скъп, по-евтин, няма значение. Мълчанието не помага. Опитът да се насочи разговора към получаване на професионална консултация удря на камък. Няма значение за какво плащаш. Това, което ще получиш е пълна информация за личния живот на специалистката, медицинските й проблеми, мнението й за управлението на страната, състоянието на икономиката, децата, мъжете, жените и т.н. Всъщност всяка една фризьорка е нереализиран политически коментатор, журналист или психотерапевт.

Прическата ще направи между другото, и понякога резултатът може дори да е добър. Но често ставам от стола с усещането, че трябва да ми плати тя, а не аз. За компенсация на незадоволеното й чувство за личностна значимост. 

Ако чувствате в себе си призвание да бъдете нещо повече, моля ви, не ставайте сервитьорка, фризьорка или козметичка, защото ще сте вечно обидени на клиентите че искат от вас само професионална услуга. Учете и се реализирайте в желаната област или...си дръжте устата затворена.

Може би следващия път трябва да се подстрижа при някой политик или журналист?...

вторник, 30 януари 2018 г.

Без едно мога с едно не!

Като един неофит в света на алкохола винаги съм си мислела, че това е просто остроумна игра на думи, начин да се правиш на интересен пред публика. До момента в който на екскурзия в мюсулманска държава предстоеше проверка и екскурзовода каза който носи алкохол да го премести в чекирания багаж. За моя огромна изненада 50 от 52-мата човека в автобуса скочиха да спасяват ценната течност.


Тогава разбрах че българинът никъде не ходи без алкохол. Заедно с (или вместо!) четката за зъби и бельото половинката ракия в шише от минерална вода е задължително  за всяка нощувка е извън къщи. Голяма част от групата нямаше бански и джапанки за екскурзия през лятото но нямаше човек без "запаси" кактого наричаха с намигване.

Българинът на маса без алкохол не сяда, всяка вечер, всеки ден, особено като е на почивка. Пръчването на чаша бира или вино на място даже не се разглежда - нали си имаме домашно! Защо да даваме пари? То домашното също не е безплатно и откъм захар и откъм труд но кой ти гледа? Пък и с едно няма да се размине - нали помним че без едно мога, но с едно не.

От този ден започнах да забелязвам коняка в бутилките с кола, водката в бутилките с фанта и откровено ракия в шише от вода. Българите сме хора с отдавна разбита допаминова система, които пием не а да се почустваме добре, а за да не ни е зле. Липса на алкохол води до лошо настроение до тежка депресия, а и до скандали, както се убедих на гореспоменатата екскурзия когато запасите свършиха и нямаше откъде да се купи.

В европейските страни често виждам компании по заведенията седнали на обяд с (една) вино. При нас това го няма защото - без едно мога с едно не или защо да почвам като няма да се довърша. При нас удоволствието не е от вкуса на алкохола и съчетанинето му с храната. Не се пие ако трябва да се става от масат след час. Целта не е гастрономическо удоволствие а пълно и тотално сриване на задръжките и съответстващо поведение.

Българската група в чужбина е лесно да се различи - по официалните тоалети, пълен грим и прическа които някои дами се явяват за целодневен пешеходен тур и внимателните погледи на мъжете, отправени към сервитьора за съучастническото намигване, бележещо заветния момент, в който може да се извади алкохола.


неделя, 28 януари 2018 г.

Задръж асансьора!

Сещате ли се за тези хора които натискат по няколко пъти бутоните нагоре и надолу на асансьорите в мола за да дойде по бързо? Не става дума за децата, а за възрастни които с действията си напомнят на шизофреници които не са решили нагоре или надолу иска да пътуват, важното е да се качат на асансьор сега веднага!

Това са хората които се качват на асансьор със стрелка нагоре, когато са натискали бутона надолу и после отчаяно да натискат копчето за -2 в опит да го накарат да промени посоката си.


Те са същите които се втурват към и без това пълния асансьор с викове "Задръж асансьора" сякаш следващия няма да дойде до 30 сек. Винаги съм се чудила защо е толкова спешно да скочиш сега на секундата в някой асансьор след 2-3 часово шляене в мола. 

Това са хората които натискат бутона за повикване преди пълниня асансьор да е тръгнал и следва безкрайно отваряне и затваряне на врати, защото ако аз съм го изпуснал поне да си поиграя с времето на другите.

След всичко това мога да си призная че когато някой се втурне да тича към асансьора от 50 м с викове задръж, също като котоката на картинката, аз съм човека който натиска бутона "затвори"