сряда, 27 декември 2017 г.

Захаросана Коледа


По Коледа всичко е захаросано. Украсите, песните, усмивките, емоциите, фейсбук статусите, поздравленията. Всички се стараят да бъдат добри на Коледа, да спазват коледния дух. И това е ужасно. Защото трупат гняв и негодувание вътре в себе си. Когато човек се старае да бъда само добър и мил лошите неща неизбежно се натрупват в него и експлоадират в най неподходящия момент.

В нашето общество има табу за празниците. Дойде ли Коледа, всички започваме автоматично да играем ролята на щастливо изкарващи празника със семействата и роднините. Най добре скритата тайна за Коледа, срамна и крита по мълчаливо споразумение от всички е това е празниците носят радост щастие на всички, събират семейства и заздравяват връзки.

Всички знаем че това не е винаги така. Празниците носят понякога самота, понякога скандали с близките, водят до конфликти, разочарования и раздели. Коледа катализатор на отношенията между роднини които не са се виждали отдавна, живеят далеч, често имат история на спорове за подялба на имущество, скрити претенции, интриги. Често около трапезата с нарастване на алкохолния градус избухват стари спорове, излизат на повърхността стари обиди. Идилията към която се стремим да изобразим, подхранвана от коледни песнички и коледни филми, понякога отнема твърде много енергия и сили, но всички като по команда се стараем да поддържаме „коледния дух“ и захаросаното, неискрено настроение.

Социалната норма е , че щастлив или не, трябва да се преструваш. Не е допустимо да кажеш, че трескавата истерия по подготовката на празника и купуване а подаръци за всички, балансиране между роднините които не си говорят, избягване на конфликти ни идва на всички малко в повече. Това е социално табу, също като да биеш дете.

На Коледа й липсва автентичност. Коледа ни прави неистински, лицемерни. Никой не може даа изпитва само положителни емоции. Докато в ежедневния живот ние си позволяваме да бъдем весели когато ни е весел и тъжно когато сме тъжни, на Коледа е забранено да си тъжен, самотен, депресиран. Трябва да си с близките и трябва да се преструваш. Това ни отдалечава от нашата истинска същност, от истинските ни чувства. Липсва ни свобода да се държим така както наистина се чувстваме. Това е моят главен проблем с Коледа.

Аз не съм против семейните събирания и празнуване, напротив, намирам ги за много хубави и важни, особено за децата, но не само на Коледа, а по всяко време, когато изпитваме нужда от това, когато си липсваме, без да слагаме огромни трапези и да се разоряваме за подаръци и да постваме във Фейсбук сладникави статуси. Нека се събираме не само по команда на матрицата на определен ден от годината. Да се наслаждаваме на компанията на тези, които чувстваме близки при всяка възможност, когато и както чувствата ни го подсказват. Да бъдем верни на себе си.


Това искам да пожелая на всички. Бъдете истински, верни на себе си и щастливи с близките си всеки ден от годината.

петък, 24 ноември 2017 г.

Жената е перфектен изпълнител но лош ръководител.

Във фейсбук четох статистика, че жените у нас и по света получавали 80% от приходите на мъжете. Някоя вкиснала ниско платена счетоводителка дори е изчислила, че поради тази разлика след 26 октомври жената работела безплатно.

Мъжете и жените в съвременния свят имат равни граждански права, но това не значи че са еднакви по природа. Равенство в заплащането няма и не може да има и то не поради някаква световна мъжка конспирация а поради простите различия в мъжката и женската природа и правилата на свободния пазар.

Да вземем един млад мъж и млада жена, завършили университет и навлизащи на пазара на труда. На тази възраст двамата имат диаметрално противоположни цели и задачи. Мъжът е готов да вложи много за да се самореализира, да спечели и натрупа ресурси за бъдещия си живот. Жената бидейки също толкова умна и добре образована има преди всичко висока репродуктивна стойност и желание да я реализира, често на всяка цена.

Мъжът ходи на работа за да печели пари, власт, влияние, жената за да си намери мъж или да не скучае, докато се появи принца на белия кон. Като алтернатива – да печели парички за дрешки, маникюр и кафенце с приятелки. Това е ясно на работодателите. Ясно е също че жената ще напусне като забременее и често с голяма радост и никога няма да погледне назад. Кой ще я издържа тогава – мъжът. Това е логиката мъжа да има по-голяма заплата. Доходът на жените зависи от броя на децата и времето, посветено за отглеждането им. Доходът на мъжът е непрекъснат през целия му живот.

Дори когато децата поотраснат, интересите на жената, нейното чувство за самореализация не идва от работата, а от семейството. Там лежи истински сърцето й. Докато има семейство и там всичко е добре, за нея е почти все едно какво работи и колко получава – така е създадена по природа. Затова жената цени по-ниско своя труд и е склонна да го продава по-евтино – той не е най-съществената част от нейната Аз-концепция.

Това е причината да има по-малко жени композитори, атомни физици и космонавти. Не точно защото са неспособни да станата такива, ако поискат. Просто те не искат, защото го няма този драйв към приключения откривателство и риск. Тяхната природна роля е да опазят и да съхранят поколението. Затова когато се сравняват мъжките доходи с женските се получава неравенство. Жените често избират доброволно по-ниско платени професии за да имат време за децата и няма как за това да получават равно заплащане.

Лицемерно е от страна на жените да изискват въвеждането на системата на квотите – например в политиката да има 30% жени. Това явление противоречи изцяло на свободния пазар на труда и гарантира, че една средно квалифицирана жена ще влезе там, където не може да влезе по-квалифициран за работата мъж. Като жена отговорно заявявам, че жените не трябва да ползват протекции. Ако желаят да се съревновават с мъжете в мъжките професии, то трябва да го правят на общи основания.

Всички познаваме жени, които успяват в мъжкия свят на бизнаса, политиката, правото и печелят не по-малко от мъжете, понякога дори повече. Това са жени, изпълнили успешно своята репродуктивна задача и са на възраст, на която могат да развият качества и умения, присъщи на мъжете по рождение, които да им помогнат да успеят в професионалния свят.

Младата жена е перфектен изпълнител, защото е по природа съвестна и прилежна, но лош ръководител, защото на тази възраст няма твърдостта да ръководи. Това не е заговор. Това е природа. Независимо дали ни харесва или не.

четвъртък, 26 октомври 2017 г.

Фройд: Не е целулитът, егото е. Защо добрите момичета са използвани, а лошите обичани

Отивам на кафе с приятелка...всички интересни истори започват така. Оплаква ми се от липса на внимание и уважение от приятеля си въпреки че прави всичко за него – с други думи стандартно женско „кафе“. 

Тази сладурана тежи не повече от 50 кг е с перфектни мерки. Когато отказва сметана към кафето-а знам че го обича така-ми казва че трябва да внимава защото трупа на бедрата и започва да щипе с омраза прекрасните си без грам целулит бедра разбирам че нещо не е наред. Следва гениалната й теза – проблемите й във връзката се дължат на неперфектния й външен вид.

Да си жена означава никога не се чувстваш достатъчно красива, слаба, млада, перфектна. Това чувство е познато а всяка една от нас и така ние се превръщаме в своите най-ожесточени критици, фокусирани върху най-малкия недостатък, обвинявайки го за своите любовни неуспехи. Всъщност, ключа към всички успехи, любовни и житейски, се крие другаде, и няма нищо общо с нашия външен вид, възраст и характер. Фройд го е нарекъл безсъзнателно.

Безсъзнателната част от личността ни е като голям дебел килим, под който крием всички неприемливи за нас импулси, емоции, мнения, всичко, което на отговаря на идеалния ни „Аз“. В резултат на това ставаме половин личности, заети с търсенето на „втората си половинка“. Неуспехите, които търпим в това търсене и в живота въобще не се крие в това че имаме недостатъци в характера или външния вид, а в това, че ги крием усърдно под килима не само от другите, но и от самите нас.

Това, което привлича най-много противоположния пол към нас е цялостостта на нашето Его, осъзнаването и безусловно приемане на това, което сме. Безсъзнателното винаги се стреми към цялостност и може да го постигне ако не му пречим. Цялостността означава да си дадем разрешение да бъдем всякакви – добри и лоши, мили и груби, благородни и егоисти стиснати и щедри - целия спектър от емоции който е заложен в нас като човешко същество.

Всички неудачи в отношенията ни с хората са породени от от изтласкване на неприемливите по наше мнение импулси, качества, поведение и проектиране на тези недостатъци навън върху другите. Това уязвява цялостността на егото и ни прави да изглеждаме слаби и неинтересни в очите на хората. Това кара партньорите ни да се оглеждат за алтернативна връзка, за да си набавят отхвърлените от нас качества и поведение – тяхното безсъзнателно също се стреми към цялостност.

Разбира се гаранция във връзките няма. Но Фройд ни подсказва най-важното нещо, което да направим за себе си и връзката си – да бъдем максимално цялостни, да не отхвърляме и презираме никоя част от себе си. И когато нещо не върви, да не отправяме първо поглед към целулита или бръчките, а към това, къде не сме харесали нещо в себе си и сме го замели под килима.

Жените, които се стремят да бъдат само в положителния спектър, обръщайки гръб на своята сянка, са много удобни за използване и винаги биват използвани от всички. Тези, които се приемат в своята цялостност биват уважавани, понякога, рядко, дори обичани.

Изборът е на всяка една от нас.


понеделник, 17 юли 2017 г.

Човекът-социално животно?

Всеки курс по социална психология неизменно започва с цитата на Елиът Арънсън е „човекът-социално животно„ от средата на миналия век. Навсякъде де подчертава, че човек може да реализира човешката си природа само в средата на себеподобните си. Това, което прави човека човек, това е средата на други хора. Това е проповядвано като неоспорима аксиома от Арънсън досега принизява Човека до мравка, която има смисъл и значение само като част от мравуняка, в който живее. С това не съм съгласна. Човека е човек, независимо дали е в социална среда или. Средата задоволява някои нужди, които повечето хора не могат да задоволяват сами – но като цяло не тя е тази която прави човека Човек.

Някак си не ми се вярва, е идеята на Създателя е сътвори зависими същества, зависими от другите от себе си, от средата, в която се намират. Смятам, че човекът е създаден горд и независим и ценен сам по себе си. Самотата и отшелничеството са дефолтни състояния на самодостатъчния човек, а не дефицити или „страх от общуване“ Всъщност, никакъв страх от общуване няма. Просто има хора, за които стойността на това, което могат да получат от околните прекалено ниска, а цената прекалено висока, за да си струва контакта с тях, затова съзнателно филтрират много сериозно контактите си. Това не е детска травма, не е шизоиден тип личност. Това е прагматичната сметка на човек, който осъзнава, че в отношенията си с другите може да бъде само донор.

Търсенето на социално одобрение, което виждаме навсякъде, най-вече в социалните медии, наистина превръща човека в животно, готово на всичко за поредния лайк. Лайковете галят ущърбното и потиснато его на съвременния човек. До някаква степен, всички ние сме несамостоятелни и зависими от мненията на околните, включително и аз. Работата е там – да не го приемаме за дефолтно, подразбирашо се състояние, както го е приел Арънсън. Нуждата от социална среда и одобрение е невроза, зависимост, която не може да приемаме за норма, състояние, от което трябва да търсим освобождението си, вместо да се гордеем с него. Социалното общуване е лукс, който трябва да си позволяваме в малки дози, като черния хайвер. Повечето от нас грабят алчно от общуването с пълни шепи, никога сити, никога задоволени.

Накрая - накратко за връзките. Свикнали сме да смятаме, че те са неотменна част от нашия живот, мерители за нашата успешност, индикатори за социален статус. Връзките с другите имат смисъл, когато допринасят за нашето усещане за благополучие, а не по подразбиране. За психологически здравия човек те винаги са на вторични на самия човек, на неговата самореализация. Самореализацията чрез връзка е измамно понятие, невъзможна по определение.

Ние българите имаме нужда от малко повече индивидуаизъм, в смисъла на преследването на личните цели и желания без корекция спрямо това, дали те ще бъдат одобрени от семейството, приятелите, или някоя друга значима група. Най-маллкото заради прякопропорционалната зависимост между степента на индивидуализъм и стандартана живот :)


Без да омаловажавам труда на Арънсън, аз не се чувствам социално животно. А вие?

петък, 23 юни 2017 г.

Тренингите – път към знанието или експлоатация на човешките дефицити

Винаги съм разглеждала тренингите като една възможност за кратко време да получиш концентрирани знания в някоя нова област или нов поглед към интересна на даден етап от живота ми тема. Имало е случаи, когато това наистина е ставало. За съжаление повечето тренинги на които попадам напоследък с горепосочената цел се оказват нещо съвсем различно. Не е тайна, че на тренинги ходят по-често жени и водещите за нещастие също са най-често жени. За съжаление защото независимо от обявената тема на тренинга която е насочена към професионалното ми развитие, водещите неминуемо успяват да го превърнат в група за взаимопомощ и детска градина.

Тезата ми е, че тренингите и семинарите, водени и предназначени за жени са машини за пари, стремейки се да експлоатират жени които са нечути, неразбрани, неподкрепени в живота си, терзани от съмнения и чувство за вина. Това което те търсят не е познание как да подобрят живота си, а да бъдат просто чути, забелязани, подкрепени дори в ситуации в които очевидно грешат, да вентилират фрустрациите си от живота, който не им харесва и в който не са успели, да получат пространство за изява, което живота, бидейки строг, но справедлив, им отказва. Липсва реална оценка, липсва конструктивна критика или сериозен анализ. Това, което се продава под формата на професионален тренинг е изслушване и погалване по главата – за да се върнеш пак и да платиш пак.

За тези от вас които не са били на тренинг – ето какво се случва, независимо от обявената тема и насоченост на семинара. Любим на всички водещи похват да разположат участниците в кръгче, така че да се размие йерархията и границите между обучаващият и обучаемите. Обстановката се деформализира чрез разполагане на участниците много близко един до друг в тясно пространство. Неизбежно всеки тренинг започва с насърчаване на участниците да споделят колкото е възможно повее информация за себе си, много повее, отколкото е необходимо за едно общуване във формална среда. Представянето отнема ужасно много време, особено ако някоя от участничките, насърчавана от водещата, реши да споделя всичките сии проблеми от раждането насам. След всяка една разгледана тема водещата не задава логичния въпрос „Разбрахте ли?“ а напълно нерелевантния „Как се чувствате?“ и всяка една участничка е длъжна по ред да отговори. На въпросите ми по същество се отговаря накратко и често повърхностно, като вместо това съм насърчаване „да не се затварям“ и „повече да споделям“!!?!! Как споделянето на това как се чувствам може да е тема на професионално обучение?

Интересното е, че всъщност съм единствената която е недоволна от това положение на нещата. Оказва се, всички играят на играта „Царят е гол“ Изглежда че всички освен ме са наясно, че темата на семинара е само привидна, за да изглежда че се занимаваме с нещо сериозно, а всъщност ще си говорим „женски работи“ на цената на специализиран професионален семинар. Горчивата истина е, че жените не се интересуваме от знания и професионална реализация, а от това да решим личните си проблеми сме готови да плащаме отново и отново не за нови познания, а за разбиране и одобрение, за валидация на собствената ни ценност, все неща, които би трябвало да получаваме от света в замяна на нашата стойност като хора.

В края на всеки тренинг се оказва, че емоциите на участничките и водещата са превалирали над споделяната нова информация, за която всъщност съм платила а в замяна съм получила историята на живота на 10 непознати за мен жени в стил „искрено и лично“. И сякаш това не е достатъчно, следват прегръдки, обмяна на контакти и създаване на фейсбук група, в която да продължи сапунения сериал. А да, и снимки със сертификатите за професионална пригодност. И те няма да попречат, нали? Винаги може да се похвалим на приятелки къде сме били и как се „развиваме“ професионално.


четвъртък, 15 юни 2017 г.

Искам да се харесвам на всички !!!

Наскоро една моя колежка в разговор на тема колко противоположни сме с нея в някои отошения каза: "Аз и ти заедно правим идеалната жена“. Това което ме шокира е че в главата на всяка жена има един стремеж към идеалност, към универсалност, с цел да се постигне максимална харесваемост.

Стремежът да се харесва е нормален за всеки човек, но напоследък границите сякаш са изчезнали и цената вече не е важна. Всички жени се стремят към средностатичтическото с устрем достоен за по-добро приложение – която е руса иска да е тъмна, която е с къдрава коса- да е с права, която е скъси нокти да е с дълги, която има вежди да няма която има големи гърди да ги намали, а ако е с малки да ги увеличи, с една единствена цел – да се хареса на всички. Представете си свят в който всички жени са еднакви – пластмасови кукли с идеални мерки, дълги руси коси (изправени), с лифтинг и пластика.

Всеки маркетолог знае че още не е измислен на света продукт който да се харесва на всички и стремежа да се произведе такъв е обречен на провал. Логичната цел би трябвало да бъде да се извлече максимума от природните дадености за да се създаде оригинален продукт насочен към определен сегмент потребители вместо сляпо да се гони максималното съответствие на стандарта с надеждата че универсалността дава най-големи шансове за успех.

Още по странно и нелогично е това на фона на женската природна потребност от един единствен и любим човек с който да се гради сериозна връзка. Къде е проблема – всяка жена иска да е универсална външност и универсален набор качества (отлична домакиня, съпруга, майка, професионалист), като пропуска един много важен факт: универсалните продукти са взаимозаменяеми. Специализираните продукти имат по-ограничена, но по-вярна аудитория, по-готова да направи покупка и с по-високи изгледи да остане доволна от покупката за по-дълго време.

За тези, които още не са възмутени от сравнението на жените с продукти - Ако продаваш самсунг по-добре да имаш 10 заклети почитатели на самсунг отколкото 100 фенове на айфон за които си компромисен вариант


петък, 2 юни 2017 г.

Приятелството е силно надценена стока за която плащаме твърде висока цена

За много хора приятелството е свещена институция. По обществения договор приятелите са тези които ни подкрепят в трудни моменти, на които можем да разчитаме, както и те на нас и които винаги ни мислят доброто. Нека да видим така ли е наистина и как стоят нещата всъщност.

Ако съблечем приятелството от цялата романтика, ще видим, че то служи да две главни цели: да гали егото и като ни дава социална валидация на жизнената ни позиция ни и да структурира свободното ни време. Логичният извод е, че приятелите са свещени за хора, които не са уверени в себе си имат нужда от външна валидация и които не умеят сами да организират свободното си време.

Нека да разгледаме първо социалната валидация. Ние избираме приятелите си според това, дали имат подобни разбирания за живота като нас като скритата цел е взаимно да затвърждаваме тази наша позиция. Това ни дава взаимна увереност, че сме на прав път, дава ни усещане за принадлежност към значима за нас група. Стремежът ни към много приятели и приятелство на всяка цена не е нищо друго освен чувство за вътрешна малоценност и търсене на външна опора за да компенсира слабата вътрешна стабилност. В животинския свят в групи се събират само слабите същества, които могат да оцелеят само с подкрепата на другите. Силните хищници нямат нужда от приятели. Те ловуват сами.

Структурирането на свободното време е много важна необходимост на човека, липсата на структура може да доведе до сериозна депресия и чувство за отхвърляне. Повечето хора решават този проблем с помощта на приятелите като взаимно запълват свободното си време с интересни и за двете страни занимания. Приятелите ни канят на рожден ден, на заведение, молят за помощ в трудни ситуации така запълват свободното от работа време като ни дават чувство за полезност и ценност. Човек, който умее сам да запълва времето с интересни за себе си занимания и различни хора няма нужда от безцелно мотаене с приятели колкото да мине времето.

От описаното дотук стана ясно че приятелството не е някаква универсална романтична ценност, а стремеж към взаимно използване. Нека сега да видим безкористно ли е приятелството. Ако откаже да изпълняваме своята част от договора и изкажем честно критическо мнение вместо очакваното одобрение и така няколко пъти приятелството лесно се губи. Приятелите не искат от нас истината, те искат от нас да потвърдим, че са прави. Има и по-лошо обаче.

Приятелите са хората, с които най-често се сравняваме. Когато те са на нашето ниво или в беда, всичко е наред, можем дори да помогнем с чувство на великодушие. Какво става, когато на приятелите ни върви и те вървят на пред, а ние не? Ражда се най подлата и долна завист, подсъзнателно желание да навредим на приятелите си от което се срамуваме и отричаме, но знаем е съществува някъде дълбоко в нас. Така от най-добрите приятели могат да се родят най-злите врагове. Емоциите остават все така силни, но от положителни стават отрицателни.

Приятелството е силно надценена стока за която плащаме прекалено висока цена. Заради него не не можем да бъдем себе си. Заради него се ограничаваме и реагираме в диапазона на одобрението и подкрепата, дори когато мислим по друг начин. Дотолкова сме неуверени в себе си, че сме готови да лайкнем всичко, само и само да получим лайкове в отговор. Ето това наричам аз прекалено висока цена.


събота, 20 май 2017 г.

Жената не е човек по дефолт

Много често обичам да споменавам че жената не е човек което се посреща с мълчаливо разбиране от мъжете и с неразбиране и бурна обида от жените. Сега ще обясня защо мисля така.

Живеем в общество, в което на жените е разрешено всичко, което и на мъжете, че и отгоре. Жената може да ходи с пола и панталон, да се гримира и конти или не, да е кифличка или мъжкарана със всички степени помежду, да се издържа сама или да бъде издържана от мъжа си, да печели сама или да харчи парите на мъжа си, да бъде бизнес дама или домакиня. Жената винаги е имала и има този избор.

Мъжът е този който няма – той трябва да работи и да обезпечава не само себе си, но и семейството, не може да се облича с женски дрехи и да се държи като женчо, неговата стойност зависи изцяло от това което прави и което е постигнал. Мъжът няма опция да живее за нечия сметка, без да загуби достойнството си.

Мъжът няма избор – той може да живее само като човек който си поставя своите цели в живота и се бри за тях. Жената има свободен избор – да живее като човек или като нечия функция и двата избора са легални в нашето общество. Масовата култура разбира се й препоръчва да живее като нечия принадлежност, но главното е че не я принуждава. Жената има всички права е и отгоре, но сама не желае да се възползва от тях. Огромна част от жените сами избират да живеят като нечия функция.

Каква е главната разлика между човека и функцията? Човекът цени най-високо свободата си – това да определя и разполага сам с живота си. Функцията не цени свободата. Тя най много на света иска да принадлежи, да бъде полезна на някой извън себе си. Тя намира своето удоволствие и смисъл в това да прави нещо за другите – за мъжа, децата и роднините си.

Огромна част от жените в младостта си правят избора да живеят като нечии функции и в това няма нищо лошо, понеже са създадени така от природата да обезпечат продължението на рода. Това е нормално и не е обидно стига да бъде осъзнато.

Истинският момент на женския избор идва със зрелостта, след като децата са пораснали и женската биологичната роля е изпълнена. Тогава е същинският избор – да продължи да живее като функция на децата, които вече нямат нужда от нея или да стане човек като си постави свои собствени цели и се наслаждава на свободата си. Това е момента, който повечето жени пропускат и продължават по инерция да бъдат функции и да се грижат за ненуждаещи се от грижи пораснали деца. Функцията не може лесно да стане човек, защото трябва да си постави въпроса „Какво искам аз самата? И да си отговори на него честно.

Да се върна към заглавието – жената може да е човек, но не по дефолт, а само ако е осъзнала и направила избра да живее според собствените си нужди и правила и да цени свободата над всичко, също като мъжа. Тогава тя е равна с него и може да гради отношения като с равен.



сряда, 10 май 2017 г.

Да правиш или да бъдеш – дилемата на съвременната жена

Имам една много заета приятелка. Балансира с бизнес, деца, семейство, учене, семинари за саморазвитие. Умна, интересна, поддържана. Всеки път когато се чуем става едно и също: „Много ми се иска да се видим но тази седмица не мога, много съм заета“. В края на краищата срещата да се осъществи след месец за час през който телефона звъни непрекъснато и тя го вдига. За да обяснява къде е с кого е и кога ще свърши като присъства на срещата само телом а в главата й се въртят другите неща които трябва да свърши през деня. Само на мен ли това ми се вижда ненормално?

Новата мода за успешните жени е да бъдат заети. Не е престижно да разполагаш с много време за себе си, това значи че си мързелива или нямаш какво друго да правиш (или ужас!- с кого). В ценностната система на тази жена всички други и със своите потребности и желания са по-важни от нея и нейните желания, защото своите желания тя задоволява по остатъчен принцип – ако и колкото време остане. Е, както знаем времето никога не остава, защото желаещи да се възползват от чуждото време и внимание винаги има и най-близките са най-честите виновници за това.

И към въпроса – заетостта на жената индикатор ли е за нейната стойност? От позицията на човек вървял по този път - НЕ. Постоянната заетост като начин на живот където препускаш от един ангажимент към друг е просто индикатор за неспособността да  намираш подизпълнители и да  делегираш отговорност.  Индикатор е за перфекционизъм и самозаблуда че ако не съм аз няма кой да свърши тази работа. Жената се заблуждава, че колкото повече неща върши, толкова по-висока е стойността й , като търси самочувствие в правенето, в трескавата активност която в крайна сметка я изощава.

За съжаление това е самоизмама. Жената има стойност извън правенето, по точно в бъденето, в онова ресурсно състояние в което тя се превръща в генератор на енергийно поле за хората около себе си. Захранени от това поле, те могат (и искат) да вършат голяма част от това, което й е необходимо. Смея да твърдя, че мъжете избират жената не според това какво може, а как го кара да се чувства, защото той е този, който може всичко, ако е добре мотивиран. Самата природа отрежда на жената роля да генерира желания и мотивация за тяхното изпълнение. 

И какво сега, нищо ли да не правим – ще попитат жените. Напротив, ако се чувстваш заредена с енергия, можеш да правиш каквото искаш, но ако си изтощена от безкрайни социални и бизнес ангажименти, от грижа за семейството, но не можеш да спреш, да вземеш почивка и да се заредиш в тишина и спокойствие, спри се. Аз ти давам право на почивка. Твоята работа е да седиш по цял ден на зарядното и да се отделяш само за да вършиш отделни избрани от теб задачи. Не забравяй да се заредиш преди батерията да падне под 50% защото истинската ти стойност не е в това, което си свършила, това е твоето хоби. Стойността ти е в това, колко ти е пълна батерията, колко спокойна, отпусната, доволна от живота си сама по себе си.

Не вярваш? Не се страхувай да пробваш!


понеделник, 1 май 2017 г.

Шттт тихо! Кой се страхува от тишината?

Случвало ли ви се е е да отидете на гости за да се видите с някой важен за вас човек и да се опитвате да водите разговор на фона на сериал или музикална програма по телевизията, като при молба да се спре само се намаля? Дълго време си мислех че това е липса на уважение към госта. Това също, но по същественото е, че домакинът просто се бои от тишината, т.е изпитва сериозен психологически дискомфорт при липса на постоянно слухови дразнители. Готови сме на всичко, само да няма тишина – развличаме се с интернет, телевизия,  разгвори по телефона, чатим, слушаме музика защото ни е страх да останем насаме със себе си и по-скоро това, което е вътре в нас.

С какво ни плаш тишината? При липса на външни дразнители ние имаме връзка с нашето подсъзнание и оттам изскачат потиснати емоции, страхове, комплекси – или с други думи всичкия боклук, който сме натикали под килима. Тишината ни сблъсква лице в лице с нашите проблеми и ни приканва да работим по тях и да ги разрешим, но малко от нас са готви на това, защото процеса е болезнен и иска от нас да се изправим срещу нещата такива, каквито са, а не каквито на нас ни се иска да вярваме, че са.

Тишината е много по-важна за нашия мозък отколкото можем да си представим.

Научни изследвания показват че мишки, оставени по два часа тишина на ден развиват нови клетки в мозъка в областта на хипокампуса, който отговаря за паметта, емоциите и ученето. Новите клетки бързо се превръщат във функциониращи неврони, тоест престоят на тишина може да се сравни с купуване на допълнителна памет за компютъра в главата ни. Нула разходи и усилия. Просто тишина.

Тишината дава възможности на мозъка да поправя грешки в софтуера си – преглежда и почиства вируси постъпили отвън с медиите, рекламите, чуждите мнения – всичко което би могло да навреди на нашите цели и задачи и собствената ни ценностна система. За никого не е тайна че консуматорското общество ни налага правилата, които са изгодни за него, но могат да бъдат вредни за нас. Тишината помага на мозъка ни да определи и елиминира тези вредни програми като освободи място за това, което наистина е важно за нас и така ускорява постигането на целите, които сме си поставили в живота.

Дори ще посмея да твърдя, че пътя към успеха минава през редовни периода на самото и тишина

Замисляли ли сте защо това обаче не се случва? Защо хората се опитват да завръзват разговор с абсолютно непознати във влак, автобус, на опашка, дори в сауна човек не може да остане насаме с мислите си:) Празните разговори, които провеждаме просто заради самото говорене са взаимна обмяна на социално приемане и одобрение. Позволяват ни да се чувстваме ценени и приети без да се налага да вършим истинска работа върху себе си и да постигаме реални цели. Това е лесния път и ние охотно го ползваме.


Шттт тихо! Дайте шанс на тишината

вторник, 11 април 2017 г.

Духовните занимания като бягство от живота, или за комплексите на „духовните“ хора


Един чиновник бил много горд че не взима подкупи и с гордост го изтъквал с повод и без повод. Тогава към него се обърнал негов колега и казал: „не взимаш, защото никой не ти дава



Никога не съм я разбирала тази модерна дума "духовност",  особено когато се каже за някого че е духовен човек или пък когато някой познат с гордост каже,  че се стреми към духовно развитие. Такова самохвалство прилича на чиновника, който не взимал подкупи, защото не му дават. 

Винаги ми се е струвало медитациите за мир, постене/веганство, контакт с ангели и архангели, контакти с извънземни сили за доброто на човечеството и участие квантовия скок на планетата са просто способи да се избегне от неудобни чувства, неизлекувани рани и незадоволени емоционални нужди.

Не съм груб материалист който отрича духовните практики, но не и когато заместват реалността такава, каквато е с илюзорна такава, в която царят само мир щастие и хармония. „Духовните“ хора делят света на добро и зло и се фокусират върху доброто като щрауси, заровили глави в пясъка те отричат всичко, което не им харесва и вярват, че със силата на мисълта ще прогонят „злото“ от света и ще дойде раят на земята. Те потискат всички негативни емоции и се стремят да проявяват добро и състрадание във всяка една ситуация които ги прави лъжливи и неавтенитични, защото няма добро без зло и истина без лъжа, състрадание без страдание. 

Всичко в това в своята цялост формира нашата реалност, света в който живеем, това го прави цялостен и завършен, това го прави интересен и предизвикателен. Нищо добро не може да съществува без своята сянка нито в света нито в нас самите и затварянето на очите за това, което не ни харесва не води към по-висока духовност, води към доброволна слепота. Това води до илюзията, че са достигнали до едно по-високо, „божествено“ ниво на съществуване и са по-добри от стадото овце „несъбудени“ хора. Духовността се използва като пиедестал, който да им позволи да се чувстват благочестиви и добродетелни, над другите хора.

Всеки е наблюдавал в живота, че когато някой има нужда да се доказва, е е по-добър от другите обикновено избива комплекси. Какви са комплексите на духовните хора?

Стремежа към духовност за мен е бягство от познанието на многообразието на живота тук и сега, на тази планета и в това време, в което живеем. Фройд би го нарекъл защитен механизъм на егото, Юнг-архетипа на сянката, аз го наричам феномена гроздето е кисело. Според моите наблюдения хората, които избират да се занимават с „духовност“, най често стигат до там след големи конфликти в живота си, сблъсък със ситуации, в които не са могли да отстоят себе си, да задоволят своите потребности и да ги решат по задоволителен начин. Безсилието в този свят ни кара да търсим други алтернативни светове и галактики. Никой не бяга от живот, който го задоволява и в който се чувства изцяло реализиран. 

Както вече казах, не отричам стремежа към нещо отвъд материалното, но хората, стремящи се към духовност без да са успели в материалния живот просто се опитват да мамят, твърдейки че гроздето е кисело. Измеренията на духовността не са количествени, затова са удобен параван, зад който може да се скрие всеки неудачник. Нашият свят е създаден така, е материята е преди духа. Моето разбиране за света е, че само владелият материални свят има право да се стреми нагоре, към духовния без това да изглежда като бягство от реалността. Стремежа към духовност когато си беден, болен и нещастен не е реален, той е просто търсене и намиране на оправдание в собствените си очи. 

вторник, 14 март 2017 г.

Моят мъж яде всичко – хвалбата на съвременната жена.

Забелязали ли сте, че жените също „си ги мерим“. Кое ли? Мъжете. Има два вида женски събиранки – на които се оплакваме от мъжете или на които всяка се надпреварва да хвали своя. Тези от последния вид са ми странни, защото понамирисват на самонавиване. Ако нещо ти харесва тихо и доволно седиш и го консумираш, а не се натискаш да обясняваш на всички защо как и колко е вкусно. Освен ако не искаш да консумираш в компания:)

Та за готвенето ми е думата – бича на грубо половината съвременни жени. (Според мен жените се делят на обичащи да готвят и обичащи да чистят като почти няма пресечни точки между тези две групи. Обичащите да готвим обичаме и да ядем със всички последствия от това:). Събират се значи умни образовани и реализирани в живота жени със семейства и деца и започват да си ги мерят. Не постиженията, не парите, не ума, не професиите, не чувството за хумор. Мъжете. В този контекст чувам заветната фраза произнесена с гордост: "А, моят яде всичко което му сложа. Даже като не ми се готви не прави проблем“.

Онемявам. Пред очите ми изниква сюрреалистична картинка в която домашните уреди могат да говорят. Готварската печка се хвали че има избор какво да готви. Не дали, забележете, а какво. Даже й се разрешава веднъж в месеца да се развали и да не готви и добрия стопанин не я рита псува и блъска, а вдига рамене и отваря хладилника за сирене и салам.

Но това не е всичко. Друга вади четирите валета на всичко коз, флъш рояла на покера: „А пък моят готви“ . Тишина. Трудно е да биеш това. Мдааа. Добрият стопанин дотолкова обича готварската си печка, че даже не я ползва и й дава да си почива. Как да не й завидиш, боже! Това е то любов и уважение!


Момичета, знам че сте шокирани. Просто следващият път, когато се виждате с приятелки, не превръщайте срещата в сбирка на говорещи домашни уреди. Мъжете ви гледат на вас така, както вие сами гледате на себе си. Помислете за това.  

петък, 3 март 2017 г.

Не искайте прошка. Носете отговорност за постъпките си

Насрочването на един ден от годината за искане и даване на прошка е висша форма на лицемерие от страна на църквата – но както знаем за нея лицемерието е древна традиция още от средните векове когато богатите са купували индулгенция за греховете си. Концепцията на християнството, че можеш да изтриеш всичките си лоши постъпки просто като се изповядаш и поискаш прошка означава, че след това можеш да лъжеш крадеш и убиваш – до следващата изповед и опрощаване на греховете. Много удобно, потребителско отношение към живота – мога да правя каквото си искам, стига веднъж годишно да поискам прошка.

Ако човек отговаря за действията си през всеки ден на годината, не му се налага да иска прошка. Никой не е безгрешен, но всеки постъпва според своето разбиране за добро и зло. Истината е, че ако човек веднъж е постъпил зле и го знае, той ще го направи отново с прошка или без, просто защото той е такъв и такива са разбиранията му за живота. Грешиш ли, носиш си последствията.  Искането на прошка е просто бягане от отговорност за грешките си и освобождаване от чувството за вина. За да може спокойно да греши след това.

Виждам циничност в искането на прошка, съшото е като непоискано признание в любов. Любов и прошка ако се дават се дават спонтанно, не се искат. Ако цените някой, не го поставяйте в позиция в която да ви лъже, казвайки думите които се очакват от него за да спази традицията. Прошката не се дава с устата, а със сърцето.


Не искайте прошка. Носете отговорност за постъпките си

вторник, 28 февруари 2017 г.

Помощта е слънчевата страна на контрола. Част 2: Непоисканите съвети

В част 1 говорихме за желанието за оказване на непоискана помощ на другите като опит за потискане на собствената ни тревожност и липса на контрол над собствения живот.
 Тук ще се спрем на непоисканите съвети като една от най разпространените похвати за оказване на контрол под формата на желание за помощ. Нека да разгледаме какво мотивира помагащия като се абстрахираме от красивия алтруизъм. Основното е, че помагащият винаги предлага неравноправни отношения: единият е в ролята на експерт, а другият в ролята на ученик. Тук е правопропорционалната връзка между помощ и желание за контрол и власт.
1. Потребност от признание – базова за всеки човек и ако не намира своето удовлетворение чрез постижения в живота тя се насочва в грешна посока – да търсим признание за нашата ценност под формата на жизнен опит , ум, разбиране на проблемите.
2. Потребност от превъзходство – съветващият иска да доминира, да е признат за опитен и знаещ. Много често това компенсира комплекс за непълноценност.
3. Потребност от контрол над партньора. Помагащият може да смята, че партньорът му е неделима част от него и той всъщност се опитва да контролира себе си. На тези хора им е болезнено неприятно, когато не следват съветите и, представете си вашата ръка да не се подчинява на заповедите на мозъка:)
Какви са уроците за тези, които разпознават себе си като хронично помагащи?
Първо, преди да предложим помощта си, да се убедим е наистина е нужна. Не мислете, е другите са безпомощни и не могат да се оправят без нас. Важно е да носим своята отговорност и да оставим другите да носят своята. Можем да предложим помощ като разкриваме собствения потенциала на хората, които се нуждаят от нея като им предложим те да предложат свето решения на проблема. 
Второ, важно е човекът да поеме своята част от работата, а помагащият само да допълни с част от своята грижа. Ако този, на който искаме да помогнем, не желае да поеме отговорност и да свърши свята част от работата, със сигурност не заслужава да му се помага. 
Трето, но не по важност, е , важно е да сме внимателни към своите собствени чувства и никога да не правим компромиси със себе си, своите увства и желания,  за да помогнем на друг, за да не се превърнем самите ни в нуждаещи се от помощ.

В заключение на тези от нас, склонни към контрол чрез помагащо поведение: помнете, че ние не можем директно да контролираме обстоятелствата и хората, но можем да го правим индиректно, чрез нашето отношение към случващото се. Нашето приемане или неприемане, одобрение или неодобрение помагат на хората да се ориентират правилно в ситуацията и сами да я коригират ако желаят.