Чувство за синовен дълг. Звучи добре. Някак благородно. Правилно. Но така ли е наистина? Намирисва ли ви на чувство за вина? Смятате ли, че родителите имат право да изискват внимание и грижа заради това, че някога са ни отгледали? Чувствате ли се длъжни да контактувате с родителите си на всяка цена дори когато те се опитват да се месят в живота ви, да ви обиждат, манипулират и изпозват?
Трудни въпроси. Много от нас се разкъсват между синовния дълг и чувството за собствено достойнство, правото на личен живот. Много родители си позволяват в различна степен да разпалват чувството ни за вина, за да получат нещо. Волно или неволно, заедно с грижите за нас като малки родителите ни залагат и вината като инструмент за манипулация а ние сме прекалено малки, за да се противопоставим. Когато порастнем, те използват и разпалват това чувство за вина за да получат това, което смятат че им се полага.
Според мен решението се крие в отговора на един ключовият въпрос който всеки трябва да намери за себе си. Опитайте се да отговорите честно: Трябва ли да си изградим различни критерии за отношение към роднините и членовете на семейството от тези за хората извън семейния кръг? Трябва ли да тъпим от тях повече, това което не бихме търпяли от чужди хора, „защото сме рода“ ? Трябва ли да положим допълнителни усилия за да се разбираме с родителите ако нещата определено не вървят и общуването ни с тях е източник на стрес отрицателни емоции?
Много хора биха отговорили разбира се, нали сме рода, никой няма да ни разбере и помогне като тях, освен това никой не избира родителите си...Но да се замислим. С остаряването на родителите то се превръщат не в помощник, а в постоянен потребител на помощ – материална, финансова, емоционална, всякаква. И много често родителите приемат това за даденост – те са се грижили за нас като малки, сега е наш ред да върнем жеста. Звучи логично, но...има един проблем. Ние също имаме деца, и те са тези, на които дължим безусловна помощ докато са малки. Грижата се предава напред, не назад. В природата как е – кравата никога не сучи от телето :) А много от нашите родители се опитват да го правят, че и се чувстват обидени, когато млякото се дозира.
За мен отговорът е ясен. Различни критерии в отношението с родителите и роднините не би трябвало да има. Специални правила за специални хора е най прекия път към проблемите в живота. Аз съм решила така - за родителите и роднините да важат същите правила, които важат за приятелите – общуваме ако ни е приятно и не общуваме ако не ни е. Отношенията се запазват, ако и двете страни полагат усилия за това на общи основания, без да играят нечестно като се позовават за щяло и нещяло на синовния дълг и на това колко им е било тежко да ни отгледат.
Стратегията е разбира се рискова, в смисъл че е възможно отношенията да се прекъснат за неопределен срок но си срува да поемем риска, за да помогнем и на тях и на себе си да разберем какъв вид отношения сме готови да приемем. Ако са ви разбрали правилно и са съгласни, те винаги се връщат. В случай че се обидят - те сами са направили своя избор, отказвайки се от контакти с нас и носят отговорността за прекъснатите отношения. Ние просто трябва да приемем избора им.
