Диви и щастливи - един неуспешен римейк на Телма и Луиз

Две жени, свързани от необикновено приятелство, които тръгват на път да търсят приключения - звучи много симпатично, ако се отнася за оригиналната версия на Телма и Луиз от 1991г.. За съжаление новият прочит през 2019 на режисьорът Мартин Макариев е доста посредствен. Героините Мила и Боряна неубедителни в ролите си, в приятелството, в мислите и постъпките си. Уж са две обикновени жени, а се оказват с каскадьорски умения, успяват да се изплъзнат на полицията в гонка из цяла София, вдигат и спокойно пренасят 100 кг заложник в безсъзнание, лъжат като професионални измамници, стопират тирове, карат през поля, засети с пшеница, нощуват на чужди яхти, сдобиват се с фалшиви паспорти… ами всичко това звучи крайно нереалистично и на места фалшиво. Играта на актрисите Яна Маринова и Луиза Григорова-Макариев, макар да е адекватна, не може да компенсира лошия сценарий.

Филмът е апотеоз на женското приятелство което според сценариста може да надделее над всякакви трудности и оцелява дори когато са намесени мъже. Всеки от нас знае, че това не е никак реалистично, колкото и да ни се иска понякога. Сценаристът Борислав Захариев ни показва представата си за едно женско приятелство като го копира от разбирането си за мъжкото, а това е най-малкото наивно и напълно нереалистично. Женското приятелство не се крепи на целта да помогнеш на приятеля в беда и стремежа да изживеете заедно едно немислимо приключение. Сценаристът показва недобре познаване на женската психология като цяло. Една жена по природа е способна да направи чудеса от храброст, да жертва живота си, да поема немислими рискове, да прояви огромна физическа сила само в един предвиден от природата случай – ако е застрашен живота на детето й. Не на приятелката, не на любовника, не когато й се бяга в Мексико. А и всички знаем че когато се появи Мъжът-С-Голяма-Буква и възможност да се възпроизведе с него, 95% от женските приятелства ако не умират, то минават на далечен втори план.

Това е биологичния сценарий на жената, който във филма е заменен със сценария на мъжа – стремеж към авантюри, рискове и приключения. Това е основната причина филмът да има леко фалшив и блудкав привкус. Сигурна съм, че всяка една жена, която го гледа, си казва –„да бе да“. Ако главните герои на филма бяха двама приятели от мъжки пол, то той би бил много по реалистичен, но това е доста банален сценарий и предполагам по тази причина сценаристът е стигнал до „гениалната“ идея да замени мъжете с жени, защото конюктурата изисква жените на 21 век да са герои. Получило се е поръчково, особено на фона на непрекъснато дразнещото продуктово позициониране.

Ами не, не се е получило. Не е толкова лесно да смениш пола на героите и да получиш интересен екшън. Може би е добре филмите с жени протагонисти да се правят от жени. Иначе огромния бюджет, специалните ефекти и задъханото действие няма да могат да спасят филма и ще го приближават по-скоро към комедийния жанр. Истината е една – или пишеш за любов и таргетираш жени или правиш екшън и таргетираш мъже. От биологията(все още) не може да се бяга.

Бодипозитивът – най грозната лъжа на века

Лъжа е че гозните целулитни гънки, белези и косми по тяло с тегло в рамките на автомобил среден клас не могат да бъдат повод за гордост. Истина е, че всеки има право да изглежда както си иска, но ще трябва да плати цената околните да го гледат втренчено и осъдително. Това е нормална реакция на обществото към гротескно като замисълът е да предизвика чувство за срам и болка от отхвърлянето. Тези чувства от своя страна ще доведат до действия за нормализиране на формите. Всеки иска да бъде приет и харесван от другите и това може да бъде много, много силна мотивация за промяна.

Бодипозитивът е страшен защото отнема на жертвите си полезният срам от гротескното си тяло и го заменя дори не с приемане, а с гордост!!! Това е пълен абсурд – не можеш да бъдеш горд от това че си грозен космат дебел и болен. Трябва да намразиш това кошмарно тяло от цялото си сърце, за да се вразумиш и да потърсиш помощ. Друг начин няма.

Има поне два проблема на „бодипозитивния“ – здравословен и психологически, като вероятно вторият е довел до първия. Човек голям колкото трактор не може да бъде психологически и физически здрав, нито да доживее до старини. Той е стигнал до този момент не защото има проблеми с хормоните или е фамилно обременен. Стигнал е, защото всеки ден е погълнал огромно количество храна. Правил е този избор ден след ден. Какво стои зад това решение – или травма с която не може да се справи, стрес или тревожност – това е работа на професионалистите, към които трябва да се обърне. Това е един болен човек и със сигурност не е красив.

Обществото вместо да насочва тези хора към помощ от психолози и диетолози измисля по-лесна стратегия – обявява ги за красиви. Ясно е че зад философията на бодипозитива се крият интересите на хранителната индустрия, която модифицира безконтролно преработената храна, така че да не води до насищане за да се купува още и още. Когато фен на Макдоналдс се погледне в огледалото и се ужаси, бодипозитивът го гали по рамото и му шепне в ушенцето: „Това си ти и трябва да се гордееш с начина, по който изглеждаш. Ти имаш право да си красив във всеки размер!“

Когато в стадо животни има болен или много стар индивид, той става първа жертва на хищниците – така го е измислила природата, понеже не е ценен за еволюцията. Това е полезно за цялото стадо. Човешкото общество тръгва по грешен път – стимулира и защитава ненормалното – джендъри, гейове, „бодипозитиви“, малцинства, инвалиди, като забравя да пази здравите нормални индивиди, които са неговото ядро. Това е несъмнено гибелна стратегия, която ще доведе до отслабване и израждане на човешкия род.

Какво можем да направим ние малките хора против тази стратегия за изтребване на човечеството? Нека всеки един от нас каже на един човек-трактор че е дебел, не бодипозитивен, и трябва да потърси помощ. Така му помагаме в дългосрочен план, а не си измиваме ръцете, гледайки в друга посока и плюейки си в пазвата да не се случи на нас.

Щом ме бие значи ме обича? Таня и Светозар от Женени от пръв поглед

Питали ли сте се някога защо някои жени стават жертва на домашно насилие а други не? Защо някои търсят помощ и се спасяват, а други остават да търпят? Защо дори спасили се от насилника, следващият път отново попадат на такъв? Таня и Светозар от Женени от пръв поглед са олицетворение на пагубните модели на психологическо и емоционално и физическо насилие в българското семейство. Таня беше обиждана, подигравана, третирана като малко дете, жертва на гаври и нежелано мачкане и целуване от Светозар – и това се приемаше за нормално – никой от „психолозите“ в екипа не каза стоп камера какво става тук прекратяваме, нито пък Таня отида да се оплаче и да поиска предсрочно прекратяване – за българското семейство това е „нормално“.

Жените жертви на домашно насилие са най-добрите и послушни пораснали момичета с психологията на жертва подарък от мама и тате.

Социализацията на момиченцата в обществото от 20 век включваше преди всичко да са мили, послушни, изпълнителни, да не оспорват изискванията на родителите си, да са тихи и да не провокират конфликти да не се излагат публично, да не спорят и отстояват мнението си. Агресивните чувства, несъгласието, протеста се потискат със всички възможни средства, за да може момиченцето да е удобно за родителите си, да се гледа лесно и да може лесно да приеме традиционната женска роля в бъдещото си семейство. Главните инструменти за това потискане на свободната воля е чувството за вина – ако нещо лошо ти се случи – ти си виновна, защото не си слушала и не си се старала достатъчно. Мама и татко те обичат най-много и щом наказват, значи – това е любовта. Наказанията не са винаги физически, но подигравки, засрамване, сравнения с детето на комшиите – ежедневно.

Колкото и ужасно да звучи, това се е случило на почти всички от нас, порасналите вече жени в една или друга степен. Да, родителите налагат контрола си и спестяват проблеми по този подъл и недостоен начин, повечето от тях без умисъл за последствията.

Какви са последствията? Когато мъжът удари жената си в нея се задейства рефлекса на малко момиче – щом ме наказва, той ме обича, но аз нещо бъркам, трябва да съм по добра, повече да се старая, да не го ядосвам. Така, както в детството сме намирали оправдание на родителите, които са ни наказвали справедливо и ли не, така намираме оправдание на насилника. Жената мълчи и пази всичко в тайна - трябва да е тиха, послушна и да пази мира и хармонията в семейството – дори и на тази цена. Така са я учили като малка – да не се излага пред хората. Какво толкова – няколко шамара, нима семейната идилия не си струва да потърпиш?

Нормалната жена без психологически травми от детството може да бъде ударена само веднъж – първия. След това тя или отвръща, или си тръгва. С децата. Всичко друго е отклонение – диалог и комуникация с насилника не може да има. Жените получават съвети отвсякъде, дори известни телевизионни психоложки, че всички проблеми в семейството се коренят в липсата на комуникация и се решават с говорене и диалог. Няма такова нещо.

Ако имате момиче, научете го че ако не му харесва грубото отношението на мъжа до нея може да го сподели веднъж и да поиска промяна. Ако това поведение се повтори, трябва да потърси помощ и да прекъсне всякакви контакти с насилника. Никакви молитви и клетви оправдания с алкохол не се признават. Това е.

Много се говори сега че момичетата стават агресивни, бият се в училище за момчета и т.н. Това не е добра тенденция, но е рикошет от ролята на послушното и тихо бито момиче от миналото. Донякъде се радвам за тях, защото Това са момичета, които никога няма да влязат в спешното със счупен от мъжа им нос или ребра.

За щастие, Таня се спаси от насилника Светозар. Макар и прекалено добре възпитана за да не дърпа и позволи да я мачка и целува пред камера, за да не се „излага“ пред хората, накрая все пак тя намери сили да стане и си тръгне.

А колко други не се спасиха? Какво ще кажете за извода на „психоложката“ Магдалена Ангелова, че между тях тлеели чувства и имало неизказано привличане? Обвинявам Ангелова и семейни консултанти като нея, които до последно „спасяват“ семейства и насаждат обществената поносимост към домашното насилие. Домашното насилие съществува, защото жените го толерират.

Скъпи жени, запомнете, бие не значи обича, бие означава бягай.

24 май - мокрите варненски деца в услуга на политическата конюктура

 

„Под неспиращия дъжд варненски ученици изпълниха фолклорна композиция, след което започна шествието, в което участваха 110 блока от варненските детски градини, училища, университети“ – отбелязва с гордост варненски информационен сайт. Годината е 2019 не 1986 когато когато в дъжд и сняг никой не смееше да отсъства от културно-масовите мероприятия защото в епохата на тоталитаризма отсъствието се наказваше като самоотлъчка.

На 1 май 1986г, една седмица след инцидента в Чернобил, който се пазеше в тайна от народа, под радиоактивния дъжд, отново хиляди ученици бяха призовани на манифестация и се прибраха по домовете си със сърбежи и обриви по кожата от получената радиация. Помня, защото едно от тези деца бях аз. Може би помниш и ти.

Днес, през 2019г, ужасите на комунизма отдавна са само спомен, но традицията да се използват децата на България за политически цели остана. Остана и робската психика на родители и учители да съдействат на властта, готвеща се за европейски избори. Под удобното прикритие на празника на писмеността отново хиляди деца танцуваха и маршируваха с часове под дъжда, а зомбираните им родители с наслада и умиление ги снимаха за спомен.

И какво се е променило от преди питам аз? Колко родители проявиха здрав разум и оставиха децата си на сухо у дома? Как може да помогнат хиляди мокри и разболели се деца на българската писменост, на делото на Кирил и Методий? Питам организаторите - нямаше ли начин празникът да се премести в Спортна зала или ФК, на сухо? Питам родителите – за кого жертвате децата си и на какво ги учите?

Чакам отговори.