понеделник, 10 юни 2013 г.

Опасността е реална, но страхът е въпрос на избор.



Безсмъртна фраза на Уил Смит в новия филм „Земята-Ново начало”. Честно казано очаквах поредната измишльотина за бъдещето на земята сред поредната световна война, лекарство за претоварената ми глава . Попаднах обаче на шедьовър. За който не го е гледал – накратко Уил Смит и сина му трябва да преминат през много препятствия и да оцелеят на земята, изоставена от хората преди хиляди години. 

Не че нямаше готини ефекти, но за мен най-ценното беше дълбоката истинска и накря дори телепатична връзка между баща и син, която съществува между хора, които са свързани от силни чувства. Най важното, на което Уил научи сина си да владее себе си и да контролира с разума си биологически заложените в себе си реакции като страха.  Само когато владееш себе си, можеш да управляваш другите и обстоятелствата, в които се намираш. Опасността е реална, но страхът е въпрос на избор – това е на което искам да науча и моя син (и някои други, пораснали вече хора;). Гледайте филма.

четвъртък, 25 април 2013 г.

Неадекватни хора или защо в живота има трудности



Познавате ли неадекватните хора? Тези които не са адекватни на реалността в която живеят. Когато те говорят, едеинственото, което ми идва наум е „какво?” Те си имат теория за това знаят най добре какъв трябва да бъде света, отношенията междъу хората и са много огорчени от това, че света отказва да съответства на техните представи. Това ги изпълва с негодувание което се стеле като отровна пелена около тях.

Предстравата за света около нас и за начина по който функционира се формира при децата до определена възраст, по мое наблюдение до около 7 години. След това известно време, може би до пълнолетието си, човек лесно нанася корекции в картинката за света, която е в главата му. И после в един момент спира. Това е голям проблем.

Проблемът е в това, че светът не спира – той продължава да се променя всяка секунда. Всяка една статична представа за него много бързо остарява и става неадекватна. Когато си вкопчен в неадекватна представа за света, живота ти е гаден – нямаш работа или ти плащат малко, отношенията ти с околните ти са незадоволителни, децата създават проблеми непрекъснато, идват болести (и не искат да си тръгнат). Трудностите са на всяка крачка. Просто живота ти казва че не си прав и те подтиква да се промениш. Само че промяната на представата за света за много хора се оказва най трудната работа. Хората, които посягат на любимата им картинка, биват мразени като най-люти врагове.

Страха и несигурността – те са основните виновници за това да се вкопчваме в картинката си за света. Реалността ни плаши – понеже се отличава от нашата скъпа на сърцето ни картинка. Ние знаем как е правилно, как трябва да бъде, но защо света не иска да го изпълнява? Тогава се опитваме да променим света – организираме протести и демонстрации, пищем петиции и се уповаваме от свободите на „гражданското общество”. Но това ни кога не е пътя – света е това което е, ние сме тезикоито трябва да се адапрират. 

Решението е просто – събираме смелост и коригираме картинката в главата си. Колкото по-бързо го направим, толкова по-бързо ще изчезнат препятствията по пътя ни и нещата ще започнат да се получават от само себе си. Това е наградата на живота за правилното ни отношение към него.

сряда, 9 януари 2013 г.

Женският алтруизъм, най-голямият ни враг





Най-податливи на обвиненията за егоизма сме ние жените. Най-голямата обида за една жена е да й кажеш че е егоистка. Защото ние се стремим цял живот да се раздаваме изцяло и на всички – деца, съпрузи, роднини, приятели, колеги, работа, хоби и това до последен дъх, до изчерпване на всички душевни сили. В един момент започваме да искаме от всички и да ги обвиняваме че нищо не правят за нас. Така сме програмирани. Товяа си е чиста користна изгода – аз ще направя за вас всичко, но после и вие за мене. И ако вие не искате да дадете всичко от вас, аз имам право да ви се сърдя. Мразя ви за това, че вече нямам сила да помогна на себе си. Така се рушат най-ценните ни отношения с най-близките ни хора.

Дами, майки, да сложим една граница на алтруизма и очертаем кръга на здравословния егоизъм. Никой няма да спре да ни обича за това. Моя опит говори за обратното – границите пораждат уважение. Не е нужно да се раздаваме до край и на всички. Правете добро което е посилно за вас. Не е бужно винаги да казвате да, вина ги да сте на разположение, винаги готова да се отзовете и да спасявате хората, които искат от вас помощ, особено ако във вашия живот има неразрешени сериозни проблеми. Ако правите добро за другите на цената на това, че вашия личен живот обрасва с бурени, то вие вредите повече отколкото помагате. На себе си, защото никой няма да се погрижи за вас вместо вас самите, и на тези които помагате, учейки да лежат на вашия гръб.

понеделник, 7 януари 2013 г.

Егоизъм срещу алтруизъм



На пръв поглед изглежда че двете понятия са антоними – или си егоист или алтруист. Но така ли е всъщност? Може ли човек да е алтруист без преди това да е постигнал равнищети на здравословен егоизъм?
Как така ли? Ами ето как. Аз смятам че егоизма и алтруизма за като основите и покрива на една къща (или човек). Може и като първо и второ ниво на Супермарио за тези на които им харесва повече J). Първо се строят основите – т.е човек се учи да харесва и уважава себе си, да осъзнава и задоволява потребностите и стремежите си. Да поставя себе си на първо място. Да прегледа и разчисти твърдия си диск от комплекси и страхове, да очертае приоритетите, според които ще действа и местата, които ще заемат хората, които присъстват в живота му.
Това е главното. Наистина главното. Това наричам аз здравословен егоизъм. И само до там да стигне, смятам че този човек ще бъде реализиран , успешен и щастлив. Има си дом с основи и стени. 9 месеща в годината ще е добре, докато не стане зима и не се сети че има нужда от покрив, за да не го вали снега.
Ето тука идва алтруизма – той е покрива на къщата. След като всичко в нас е добре, тогава идва ред да се погрижим за другите – да на правим нещо добро за непознат просто ей така, без да очакваме нищо в замяна. Но не безцелно и хаотично, а като му покажем нашата къща и му  помогнем да изгради собствени основа и стени.
Най- важното според мен е – не можеш да помагаш на другите, ако не си помогал първо на себе си! Не можеш да строиш покрив във въздуха, ще падне при най малкия повей на вятъра. Тогава ще се срутиш ти и няма да можеш повече да помагаш. Виждала съм го да става много пъти, особено при нас жените, и последиците от това са катастрофални, но за това в следващия пост.