понеделник, 31 декември 2012 г.

Егоистка?



Много често напоследък ми се случва да чувам (от близки хора) че съм егоистка.  Може би не много близките също си го мислят, но предпочитат да запазят тези мисли за себе си. :)
Във всички тези случаи „егоистка” се ползва като обида, а когато кажа с доволен вид „Да, така е” реакцията е гняв, объркване, агресия. Още чакам момента, в който някой ще каже: „Ура, ти си егоистка!”
Всички са ни учили като малки че да си егоист е лошо. Но така ли е наистина? Сега ще попитаме един 11-годишен експерт. Хората смятат че да си егоист е лошо, защото мислиш само за себе си. А какво е лошото на това? Не мислиш за тях. Не се интересуваш от тях. А длъжна ли съм? ДА? ЗАЩО? Незнам.
Така. Сега да видим защо е хубаво. Защото така си по-успял в живота. Как помага егоизма? Като не даваш другите остава повече за тебе. Да благодарим на експерта. :) От устата на младенците се чува божието слово. Следва продължение...

понеделник, 18 юни 2012 г.

Завистта към свободните хора




Страх ме е от Праведниците. Тези, които правят всичко по правилата, не се поддават на искушенията, не викат, не спорят, не се палят, не гаснат, не пробват, не страдат, не триумфират, не се разочароват -  живуркат тихо и кротко както се очаква от тях цял живот – под стъклен похлупак, по чужди правила. Те са най-страшните съдници на хората които живеят истински. Те са тези които сочат с прист, мразят и завиждат на истински свободните хора, защото не им стига куража и те да бъдат такива.  Лесно е да злорадстваш над греховетена другите, от въображаемата позиция на чистота и непорочност. Лесно е да си „чист и непорочен” когато никога не си попадал в трудна ситуация, когато не носиш отговорности за друг, когато живуркаш кротко под нечие крило. Хората, които са посмяли да поемат сами в открити води са „грешниците” които опитват всичко от живота – и трудности, и подлост, и помощ и предателства – и когато минат през всичко това и успеят да останат добри хора – това е достойно постижение. Да си праведен когато нямаш изкушения и когато живота ти е лесен и не си цапаш ръчичките – това го може всеки. Най-вече слабаците и страхливците.

четвъртък, 17 май 2012 г.

За ползата от масажа


Вчера бях на масаж и масажистът ми се оплаква че няма много клиенти които идват като мен всяка седмица. Защо? Питам аз. Ами казват чее скъпо. Опаааа – звънва ми камбанката и хващам елката (т.е калкулатора на телефона) Един час масаж струва 16 лв. Сещам се за рекламата – 3 кутии цигари за пушачите, две бутилки водка за пиячите, и т.н. Ама аз не пия и пуша ми казват мои познати. Така ли – питам аз ехидно-дообре. 16 лв за половин блузка в мола, две кафета с две парчета торта, една спирала, две червила, една тубичка ексфолииращ не знам какво си и незнам що си. Така, значи представяме си едно момиче без блуза, без торта (вредна еJ)и без всякакви бои по лицето, но с добър тонус на тялото и ухаеща мека кожа, усмивка на лицето и пъргава походка. Ехооо, следите ли ми мисълта, девойки? Мъже, помагайте тука да дигнем девойките от кафето и клюките в мола и да ги водим целокупно на масажJ. В наша (ваша) полза е.

Нямам Живот



Едно доста често оправдание на много мои познати, налегнати от „кризата” е нямам пари – това в отговор на някое мое предложение започващо с „айде утре да ходим (някъде) или да правим (нещо).  Или това или :”нямам време”. Всичко това на мен ми звучи като: нямам живот – ни повече, ни по-малко. Когато нямаш време , пари или желание да правиш нещо за себе си или със себе си, не живееш, и никой не може да ме убеди в противното.

сряда, 25 януари 2012 г.

Големият брат ви гледа

Много често хората ме питат защо не гледам телевизия, и , признавам си някой път ми е трудно да отговоря. Струвам ми се че отговора е прекалено очевиден, и че въпросът им е уловка. Ами как защо не знам просто не изпитвам необходимост от фонов шум през цялото време. Всъщност никога не изпитвам неободимостта от фонов шум, защото мога и обичам тишината, да слушам звуците вътре в мен. Не ми е необходимо някой да ми казва какво да мисля за темите на деня, какви лекарства и храна  да купувам или да съчуствам на виртуалната Айше измамена и прелъстена от долния мръсник Али. Не гледам телевизия защото ме кара да се чувствам като воайор и натрапник в живота на други хора. Всъщност живота на хората, които показват по телевизията не ме вънува много. Ама хич. Не искам да предъвквам второразредни мнения и страсти. Искам да живея своя живот – от първа ръка. Бих искала да съм заобиколене от хора които живеят своя живот вместо да коментират това, което са видели по телевизията, но уви! Де такъв късмет?

Предизвиквам ви да ми отговорите – познавате ли поне един човек, който да не гледа телевизия? Ама как, въобще ли?  Не въобще, да кажем по-малко от час на ден. Да не я пуска за фон у дома? Да не я превръща в център на домашния бит? Ами че всичко това, което го има в телевизора го има и в реалния живот бе хора. Размърдайте се и си го намерете, след като толкова ви се е приискала емоционална дестабилизация. Ама как, новините, времето..? Добре, за времето както и да е. Новините...пълни с реклами, платени съобщения и черна статистика...наистина ли мислите че това е което наистина се случва в България? Или е това, което е удобно за рекламодателите и собствениците на телевизияТА? Сериозно ли не виждате връзката между новина от типа „Грип иде” и реклама на противогрипна ваксина след това в рекламния блок? Не сте толкова наивни, нали? Ами тогава?

Няма по-удобен народ, от този който е отучен да мисли. Той се манипулира много лесно. А кой е най-лесния начин да отучиш народа да мисли? Ами като му обещаеш да мислиш вместо него и да му сервираш резултата по телевизията – готова и смляна. Лесна за консумация и забавна. Помислете за това следващия път, който пускате телевизора веднага след като се приберете в къщи след работа.

сряда, 4 януари 2012 г.

За смъртта

Една голяма загадка за мен – с времето секса става все по-достъпен и по-приемлив като тема за разговор в обществото, едновременно с това сякаш се освобождава място за едно ново табу – темата за смъртта. За смъртта не е прието да се говори, или ако се говори, то само с определени ритуализирани фрази: „моите съболезнования” например. Или „днес ни напусна завинаги” „винаги ще пазим спомена за теб в сърцата си” и други подобни. Сякаш има някакви рамки, от които хората се стрхуват да изьлязат, някакви ритуали които настояват суеверно да спазват и по този начит усложняват много едно просто нещо като смъртта. Повечето неща в живота са прости, но хората ги усложняват. Така е и със смъртта. Човек престава да съществува тук и отива някъде другаде – все едно е заминал за многпо далече, място което е недостъпно за живите – засега. Това е то смъртта. Просто и ясно. Като пътуване към неизвестното. Като началото на едно голямо приключение. Край не един етап от съществуването и начало на нов. Част от кръговрата на живота. Всички казваме, че обичаме приключенията, но се оказва че повечето от нас ги предпочитат на HD без да напускат удобствата на дивана в хола.

В редките случаи когато съм се опитвала плахо да споделя подобни мисли се срещам с демона „ Но когато от живота си отива любим човек...” и обвинителния поглед като към човек, който никога не е губил свой много близък и затова не разбира колко е тежко. Добре, признавам, никога не съм губила много близък роднина или приятел. Но това не значи че не разбирам. Защото знам, че този момент неизбежно ще дойде. Но аз ще съм подготвена за него. Да, включително и за собствената си смърт.

Повечето хора не са подготвени да загубят човек, когото обичат. Когато той почине, се чустват предадени, изоставени, наранени..защото не могат да живеят без него. Защото ги е напуснал и не осъгурява подкрепата и грижата които е осигурявал приживе. Оставил ги е самотни и осиротели. Добре, това са чувства познати на всеки, който е бил изоставен от някого. Случва се всеки ден, навсякъде по света. Защо да е по –различно при смъртта?  На този етап се срещам с репликата „Не се прави че не разбираш” „Какво да разбирам” „Различното е че човека вече го няма” Човека го има, просто не е човек и не можеш да го видиш. Смъртта отнема тялото, не човека. Не отнема спомена за неговите исмивки, погледи, думи, ръце, жестове, смях – всичко това, което го прави скъп за нас. Не отнема спомените за съвместните ни преживявания, за хубавите моменти които сме имали заедно – те са реални макар и в миналото. Реални за близките му хора.

Смъртта не е реална – тя е просто друго измерение. Ние я правим реална с вайкането и непомерната си скръб, прехвърляме й от своята енергия и я правим по-силна и по-значима, отколкото всъщност е.Не обръщайте внимание на смъртта и тя няма да е страшна за вас.Пазете близките с върцата си, там където е мястото им, дори и приживе. Бъдете сигурни, че хората които обичате, го знаят и смъртта престава да се демон. Общувайте в мислите с починалите си близки, споделяйте нещата, които ви вълнуват но не забравяйте, че на света има много живи хора, които могат да заемат мястото на починалите.Позволете им – именно това е логиката на живота – той най добре знае кое е най добро за всички нас.