Една голяма загадка за мен – с времето секса става все по-достъпен и по-приемлив като тема за разговор в обществото, едновременно с това сякаш се освобождава място за едно ново табу – темата за смъртта. За смъртта не е прието да се говори, или ако се говори, то само с определени ритуализирани фрази: „моите съболезнования” например. Или „днес ни напусна завинаги” „винаги ще пазим спомена за теб в сърцата си” и други подобни. Сякаш има някакви рамки, от които хората се стрхуват да изьлязат, някакви ритуали които настояват суеверно да спазват и по този начит усложняват много едно просто нещо като смъртта. Повечето неща в живота са прости, но хората ги усложняват. Така е и със смъртта. Човек престава да съществува тук и отива някъде другаде – все едно е заминал за многпо далече, място което е недостъпно за живите – засега. Това е то смъртта. Просто и ясно. Като пътуване към неизвестното. Като началото на едно голямо приключение. Край не един етап от съществуването и начало на нов. Част от кръговрата на живота. Всички казваме, че обичаме приключенията, но се оказва че повечето от нас ги предпочитат на HD без да напускат удобствата на дивана в хола.
В редките случаи когато съм се опитвала плахо да споделя подобни мисли се срещам с демона „ Но когато от живота си отива любим човек...” и обвинителния поглед като към човек, който никога не е губил свой много близък и затова не разбира колко е тежко. Добре, признавам, никога не съм губила много близък роднина или приятел. Но това не значи че не разбирам. Защото знам, че този момент неизбежно ще дойде. Но аз ще съм подготвена за него. Да, включително и за собствената си смърт.
Повечето хора не са подготвени да загубят човек, когото обичат. Когато той почине, се чустват предадени, изоставени, наранени..защото не могат да живеят без него. Защото ги е напуснал и не осъгурява подкрепата и грижата които е осигурявал приживе. Оставил ги е самотни и осиротели. Добре, това са чувства познати на всеки, който е бил изоставен от някого. Случва се всеки ден, навсякъде по света. Защо да е по –различно при смъртта? На този етап се срещам с репликата „Не се прави че не разбираш” „Какво да разбирам” „Различното е че човека вече го няма” Човека го има, просто не е човек и не можеш да го видиш. Смъртта отнема тялото, не човека. Не отнема спомена за неговите исмивки, погледи, думи, ръце, жестове, смях – всичко това, което го прави скъп за нас. Не отнема спомените за съвместните ни преживявания, за хубавите моменти които сме имали заедно – те са реални макар и в миналото. Реални за близките му хора.
Смъртта не е реална – тя е просто друго измерение. Ние я правим реална с вайкането и непомерната си скръб, прехвърляме й от своята енергия и я правим по-силна и по-значима, отколкото всъщност е.Не обръщайте внимание на смъртта и тя няма да е страшна за вас.Пазете близките с върцата си, там където е мястото им, дори и приживе. Бъдете сигурни, че хората които обичате, го знаят и смъртта престава да се демон. Общувайте в мислите с починалите си близки, споделяйте нещата, които ви вълнуват но не забравяйте, че на света има много живи хора, които могат да заемат мястото на починалите.Позволете им – именно това е логиката на живота – той най добре знае кое е най добро за всички нас.
