Човекът-социално животно?

Всеки курс по социална психология неизменно започва с цитата на Елиът Арънсън е „човекът-социално животно„ от средата на миналия век. Навсякъде де подчертава, че човек може да реализира човешката си природа само в средата на себеподобните си. Това, което прави човека човек, това е средата на други хора. Това е проповядвано като неоспорима аксиома от Арънсън досега принизява Човека до мравка, която има смисъл и значение само като част от мравуняка, в който живее. С това не съм съгласна. Човека е човек, независимо дали е в социална среда или. Средата задоволява някои нужди, които повечето хора не могат да задоволяват сами – но като цяло не тя е тази която прави човека Човек.

Някак си не ми се вярва, е идеята на Създателя е сътвори зависими същества, зависими от другите от себе си, от средата, в която се намират. Смятам, че човекът е създаден горд и независим и ценен сам по себе си. Самотата и отшелничеството са дефолтни състояния на самодостатъчния човек, а не дефицити или „страх от общуване“ Всъщност, никакъв страх от общуване няма. Просто има хора, за които стойността на това, което могат да получат от околните прекалено ниска, а цената прекалено висока, за да си струва контакта с тях, затова съзнателно филтрират много сериозно контактите си. Това не е детска травма, не е шизоиден тип личност. Това е прагматичната сметка на човек, който осъзнава, че в отношенията си с другите може да бъде само донор.

Търсенето на социално одобрение, което виждаме навсякъде, най-вече в социалните медии, наистина превръща човека в животно, готово на всичко за поредния лайк. Лайковете галят ущърбното и потиснато его на съвременния човек. До някаква степен, всички ние сме несамостоятелни и зависими от мненията на околните, включително и аз. Работата е там – да не го приемаме за дефолтно, подразбирашо се състояние, както го е приел Арънсън. Нуждата от социална среда и одобрение е невроза, зависимост, която не може да приемаме за норма, състояние, от което трябва да търсим освобождението си, вместо да се гордеем с него. Социалното общуване е лукс, който трябва да си позволяваме в малки дози, като черния хайвер. Повечето от нас грабят алчно от общуването с пълни шепи, никога сити, никога задоволени.

Накрая - накратко за връзките. Свикнали сме да смятаме, че те са неотменна част от нашия живот, мерители за нашата успешност, индикатори за социален статус. Връзките с другите имат смисъл, когато допринасят за нашето усещане за благополучие, а не по подразбиране. За психологически здравия човек те винаги са на вторични на самия човек, на неговата самореализация. Самореализацията чрез връзка е измамно понятие, невъзможна по определение.

Ние българите имаме нужда от малко повече индивидуаизъм, в смисъла на преследването на личните цели и желания без корекция спрямо това, дали те ще бъдат одобрени от семейството, приятелите, или някоя друга значима група. Най-маллкото заради прякопропорционалната зависимост между степента на индивидуализъм и стандартана живот :)

Без да омаловажавам труда на Арънсън, аз не се чувствам социално животно. А вие?