Тренингите – път към знанието или експлоатация на човешките дефицити

Винаги съм разглеждала тренингите като една възможност за кратко време да получиш концентрирани знания в някоя нова област или нов поглед към интересна на даден етап от живота ми тема. Имало е случаи, когато това наистина е ставало. За съжаление повечето тренинги на които попадам напоследък с горепосочената цел се оказват нещо съвсем различно. Не е тайна, че на тренинги ходят по-често жени и водещите за нещастие също са най-често жени. За съжаление защото независимо от обявената тема на тренинга която е насочена към професионалното ми развитие, водещите неминуемо успяват да го превърнат в група за взаимопомощ и детска градина.

Тезата ми е, че тренингите и семинарите, водени и предназначени за жени са машини за пари, стремейки се да експлоатират жени които са нечути, неразбрани, неподкрепени в живота си, терзани от съмнения и чувство за вина. Това което те търсят не е познание как да подобрят живота си, а да бъдат просто чути, забелязани, подкрепени дори в ситуации в които очевидно грешат, да вентилират фрустрациите си от живота, който не им харесва и в който не са успели, да получат пространство за изява, което живота, бидейки строг, но справедлив, им отказва. Липсва реална оценка, липсва конструктивна критика или сериозен анализ. Това, което се продава под формата на професионален тренинг е изслушване и погалване по главата – за да се върнеш пак и да платиш пак.

За тези от вас които не са били на тренинг – ето какво се случва, независимо от обявената тема и насоченост на семинара. Любим на всички водещи похват да разположат участниците в кръгче, така че да се размие йерархията и границите между обучаващият и обучаемите. Обстановката се деформализира чрез разполагане на участниците много близко един до друг в тясно пространство. Неизбежно всеки тренинг започва с насърчаване на участниците да споделят колкото е възможно повее информация за себе си, много повее, отколкото е необходимо за едно общуване във формална среда. Представянето отнема ужасно много време, особено ако някоя от участничките, насърчавана от водещата, реши да споделя всичките сии проблеми от раждането насам. След всяка една разгледана тема водещата не задава логичния въпрос „Разбрахте ли?“ а напълно нерелевантния „Как се чувствате?“ и всяка една участничка е длъжна по ред да отговори. На въпросите ми по същество се отговаря накратко и често повърхностно, като вместо това съм насърчаване „да не се затварям“ и „повече да споделям“!!?!! Как споделянето на това как се чувствам може да е тема на професионално обучение?

Интересното е, че всъщност съм единствената която е недоволна от това положение на нещата. Оказва се, всички играят на играта „Царят е гол“ Изглежда че всички освен ме са наясно, че темата на семинара е само привидна, за да изглежда че се занимаваме с нещо сериозно, а всъщност ще си говорим „женски работи“ на цената на специализиран професионален семинар. Горчивата истина е, че жените не се интересуваме от знания и професионална реализация, а от това да решим личните си проблеми сме готови да плащаме отново и отново не за нови познания, а за разбиране и одобрение, за валидация на собствената ни ценност, все неща, които би трябвало да получаваме от света в замяна на нашата стойност като хора.

В края на всеки тренинг се оказва, че емоциите на участничките и водещата са превалирали над споделяната нова информация, за която всъщност съм платила а в замяна съм получила историята на живота на 10 непознати за мен жени в стил „искрено и лично“. И сякаш това не е достатъчно, следват прегръдки, обмяна на контакти и създаване на фейсбук група, в която да продължи сапунения сериал. А да, и снимки със сертификатите за професионална пригодност. И те няма да попречат, нали? Винаги може да се похвалим на приятелки къде сме били и как се „развиваме“ професионално.