Покажете ми един усмихнат учител и аз ще ви покажа динозавър на ролкови кънки

Това не е статия в която се оплаква липсата на уважение към българския учител - такива има много. Тук ще се опитам да обясня защо според мен е така и къде е неговата собствена вина - не на министерството, не на инспектората, или на учениците - неговата, на учителя, вина, която никой не споменава.

Наблюденията ми от училищния живот са преки, събирани като касиер на класа и участник в училищното настоятелство. Контактувам директно с учениците, с учителите и директорите. Това което става в училище не е добро и вина имат всички, но, както казваше майка ми кат бях малка по-умния е винаги по-виновен, и тук е вашата вина госпожи и господа учители.

Децата, по точно вече младежите, нашите и вашите деца - са открити, дружелюбни, някои от тях изразено интелигентни. Те са отворени за човешки контакт основан на взаимно уважение и зачитане на мнението. Те са любопитни към всичко ново и интересно. Те искат да учат - по техния начин - чрез опит, преживяване и смислен разговор с по-възрастен. Повечето от тях имат вече натрупан житейски опит , но не знаят как да го осмислят и тук е ролята на родителите и учителите.

Да видим какво им се предлага от системата - остарели учебни програми, зле замислени и написани учебници, неадекватен, несвързан с реалността учебен материал,оргомно натоварване -често по 7 часа на ден, пълна забрана за ползване на новите технологии в час и учители - изморени, изнервени, безсилни да се справят поне с дисциплината възрастни, които, бидейки принудени да служат на системата, пропускат да видят човешкото същество в ученика.

Какво да направи ученика в това положение? Неговият естествен стремеж е да се развие и адаптира към средата и времето, в което живее. В училище му се предлага, по-точно налага един остарял, изкуствен модел на обществото насочен към пълното му подчинение и послушание. Този модел може и да е бил успешен по време на комунизма, когато нямаше свобода и независими източници на информация, но сега далеч не е така. 

Учителите не признават тази тази действитлност, тя не им харесва. Те се борят да върнат времето, когато попа, даскала и кмета са били най-уважаваните хора в селото. Те се борят за уважение по принцип, а не по заслуги, а това вече не може да стане. Децата вече никого не уважават само защото е живял повече от тях и е избрал определена професия - те искат да видят реална стойност която заслужава уважение. Това, което може да стане е учителят да покаже своята стойност като човек, своята мъдрост, ум, опит, сила на духа, доброжелателност и великодуше към нашите и ваши деца и младежи, тези млади хора които толкова бързат да станат големи.

 Само така ще спечелим тяхното уважение - ние като родители и вие като учители. И в провала ни да го направим е нашата вина на възрастни, на тези които са по-големи и по-умни.

Боговете на египет – силни жени и слаби мъже

      

Няма човек който да е гледал филма и да не е излязъл от залата поразен от страхотните ефекти. Хора от залата споделлиха че не го гледат за първи път – това е филм който доставя неовероятна сетивна наслада на ниво усещания. Проблемът е в друго – на зашеметения от силни усещания зрител незабележимо се насаждат мъжки и женски модели на повердение които са гибелни за личността на зрителя поради факта че я правят податлива на най-елемантарни манипулативни стратегии.

       Какво имам предвид – при анализ на гендерните отношения между положителните герои във филма се насаждат два напълно грешни модел на поведение – мъжки и женски. 

       Женският модел – богинята на любовта, за да спаси любимия си Хор от смърт се предлага на най-големия му враг. Героична постъпка, без съмнение, но въпросът тук е целта оправдава ли средствата. Замисля ли се героинята, че спасявайки живота на любимия си, тя убива гордостта му и го обрича на съществуване в изгнание, пропито от срам и унижение. Хор е победен два пъти – от чичо си, и сякаш това не е достатъчно, предаден от любимата си, макар и с най-добри намерения с цената на саможертвата. Според мен молелът на поведение, който се насажда на жените – вашата роля е да се жертвате за мъжа който обичате – е изцяло грешен, защото е обърнат наопъки. Жената, носителката на живота, би трябвало да е спасена с цената на мъжката саможертва. Никой нормален мъж не би трябвало да приема такава саможертва, камо ли това да е норма в обществото, а Хор би заслужил моето уважение много повече ако сам се беше пронизал с меча на чичо си за да предотврати саможертвата на любимата си.

           Мъжкият модел – не по малко абсурден. Бек, при най-елементарната провокация от страна на враговете си свързана с любимата му губи контрол и проваля мисията си рискува живота на съмишлениците си, дори съдбата на света. Човешко е да проявиш слабост когато засегнат човек на когото държиш, но въпросът е че във филма това се представя като най-голямото геройство и доказателство за любов, а не като слабост, с която един войн трябва да се пребори преди още да тръгна на война. Не може един мъж да се бори за спасяването на света ако има слаби места, а дори да има, ако ги държи на показ, уязвими за враговете. Това в реалния живот неизменно води до поражение. Във филма отрицателните герои нямат жени и деца неслучайно – това прави позицията им бетонна, и в реалния живот, те щяха да победят. Преобръщането на сценария за да „победи любовта“ е грозна манипулация.

         Моделите на силната и саможертвена жена и слабия манипулируем мъж са много актуални за днешното общество и нищо чудно, след като се насаждат на хората постоянно от средствата за масова информация. Ако някога сте се чудили като мен – как стигнахме дотук – ето ви отговора на въпроса.

Изхвърли старото за да дойде новото

И тази година наближиха коледните и новогодишните празници и от всякъде се посипаха върху горките ми уши пожелания за здраве, успехи, пари, любов, щастие и какво ли още не.  Всички искаме да се сдобием с нова кола, работа, бизнес, дом, любов, пари но много често това си остава само пожелание...до другата нова година. Защо става така - най често зашото не се освободили място в живота си за това, което искаме.

Как да освободим място за желани придобивки в живота си? С изхвърляне на боклука на физическо, ментално и емоционално равнище. Ние всички обичаме да трупаме: вещи, отношения, мисли, чувства, мнения. Ако нещо някога е било част от теб е много трудно да го изхвърлиш защото ти се струва, че в теб ще остане празно място. Този страх ни кара да взимаме и да не пускаме, но истината е, че успеха и реализацията не могат да влязат в живота ни ако той вече е затрупан с непотребни вещи, хора и убеждения, защото просто нямаме свободна енергия с която да работим по привличането на това, което искаме в живота си.

Какво конкретно може да направим? 

Първо, почистване на списъка със задачите – кои от тях наистина ще аправим и кои нямат никакъв шанс. Елиминиране на „чакащи“ задачи които са в списъка само от чувсто за вина.

Второ – боклук на физическо равнище – дрехи, ел. Уреди, сувенири всичко, което не сме ползвали през миналата година. Всяка вещ съдържа част от нашата енергия така че оставете само това, което ви носи радост. 

Трето– изхвърляме стари файлове, фили, снимки като оставяме само това което ни е наистина скъпо. Разчистваме стари акаунти в ненужни сайтове Разчистваме ненужни хора в телефонния указател и соц мрежите.

И накрая – филтрираме входящата информация. Веднъж освободили пространство е глупаво да го запълваме с нови боклуци. Информацията е храна за ума и от нейното качество зависи това как ще работи ума ви. Телевизия, реклами, клюкарски сайтове, досадни хора-всичко това създава информационен шум който прави невъзможно качественото мислене, този вид мислене, който води до успеха който искаме в живота си.

Важно е да помним, че няма как да излъжем като си кажем като дойде новото ще хвърля старото, т.е да играем на сигурно. Ако нямаме смелост да се откажем от ненужното, нужното никога няма да дойде.

Koмпромисите са предателство към себе си

Компромисите с днешно време се рекламират като едва ли не ли не панацея за отношенията, било то лични или работни. Те са магическата пръчка, с която се разрешават всички конфликти, спорове, проблеми. Аз правя отстъпка, ти правиш отстъпка и се срещаме някъде по средата – звучи логично но има един проблем – тази среда не устройва нито мен, нито теб. След време  неудовлетворението се натрупва и слага край на отношенията.

Определението за компромис в тълковния речник:

„1. Споразумение на основата на взаимни отстъпки. Постигам компромис. Стигам до компромис.
2. Отстъпка от собствените разбирания или съвест. Правя компромиси.“

Къде е проблема – ами няма начин да правиш компромиси със своите ценности и да не платиш висока цена. Това значи да посегнеш на една от най-важните структури на егото и води до деградация на личността. 

Как така?

Да видим какво става когато правим компромиси. Чувстваме се неразбрани, използвани, наранени, мълчим на в нас бушуват страсти, раздразнителни сме, чувстваме се като в капан и в крайна сметка се разболяваме – тялото реагира много бурно на компромисите, които възприема като предателство. 

Защо тогава по дяволите ги правим ? Защото това е цената на това да сме приети, харесвани, да сме част от обществото, да не сме сами. Всъщност главната причина е страхът. Правим ги от страх че не сме достатъчно добри такива, каквито сме и няма да се харесаме на другите, ще изпаднем в изолация и ще сме сме неприети и неразбрани. Компромисът е цената на социалния живот и на повечето лични, приятелски и служебни връзки.

Каква е равносметката – правим отстъпки за да получим приемане и признание, да се чувстваме част от обществото, семейството и други групи, ден след ден отстъпваме от себе си и после се чудим защо сме нещастни и неудовлетворени. 

Има ли друг начин? Вярвам че да. Вярвам че ако човек има смелостта да заяви себе си и своите ценности като единствено добри за него, той ще изгради може би по-мако на брой връзки, но такива които не изискват компромиси като входна такса . Също така ще придобие себеуважение и по индукция ще заслужи мълчаливото уважение и дори възхищение на хората.

Това показва моя опит. А вашият?