Селският туризъм: фамилиарниченето замества професионализма?

Скоро се върнах от ски почивка в Троянския балкан и смятам това да бъде последното ми посещение в региона. Като оставим настрана красотата на планината, снегът на кристали и евтините ски всичко друго е в плачевно положение. Троян както може би всеки по-малък град в България все още живее в миналия век. Туризмът е на ниво обслужване по време на социализма, когато сърдити местни хора се опитват да печелят пари от „баламите“, т.е туристите.

В хотела (три звезди, на самата ски писта) ни посреща жена на неопределена възраст, съвместяваща длъжностите рецепционистка, „управителка“ на хотела и „управителка“ ресторанта. Персоналът се състои от дъщеря й, която е камериерка и сервитьорка едновременно и друг роднина който се разхожда с мръсен комбинезон и се занимава (предполагам) с техническата поддръжка. Тези трима роднини постоянно общуват между себе си на висок глас на лични теми с характерен акцент независимо дали има клиенти наоколо или не.

За да направя поръчка в ресторанта се наложи да прекъсна увлекателния им разговор за да поискам меню. При опита ми да си поръчам чийзкейк от менюто сервитьорката/камериерка, местно момиче на около 18, ме попита „Ама вие от колко дена сте тук“ „Защо?“ учудвам се аз бързо обмисляйки вариантите да обслужват само определена категория гости и да остана без вечеря в единствения ресторант наоколо. „Ами не гледайте какво пише в менюто, питайте какво има“ заявява тя със самодоволна усмивка. След кратка пауза от моя страна за да асимилирам това поведение и да обмисля алтернативите се примирявам и я моля да ме осведоми какво има. Две супи, две основни и домашна торта. А, и скара. (менюто при това е около 10 страници). Това са правилата на играта. Ако искаш. 

След като давам поръчка и се заглеждам в този интересен планински представител на хомо сапиенс. Девойчето е дъщеря на управителката-рецепционистка и се държи наставническо-свойски с клиентите, все едно ще са й дошли на гости в къщи и са забравили да си свалят обувките. Облеклото е небрежно-ежедневно, а поръчките се дават на висок глас от залата към някоя нейна (предолагам) приятелка, изпълняваща длъжността готвачка. Носейки храната, сервитьорката сяда на съседната маса и се опитва да комуникира. Откъде сте? За колко време?защо толкова малко? Какво работите? Е как е на морето? Къде карахте, откъде взехте ските и прочие маркетингови проучвания. Последния въпрос беше къде е по хубаво на морето или на планината :) Наистина трудно е да се сложи границата между любезност и фамилиарничене и за много хора такава граница няма и може би им е приятно едно такова любопитстващо поведение към техните персони от напълно непознат човек. Аз го намирам не само за излишно, но и за дразнещо, особено след като отговарях доста неохотно с недоумяваща интонация.

На другата сутрин поръчката ми „Едно кафе моля“ отново беше наводнена от въпроси как спахте, защо толкова рано станахте ама защо с компютъра нали сте на почивка и т.н. В един момент осъзнах че да поръчаш и платиш тук не е достатъчно. Необходимо е да развличаш персонала с разкази за себе си и с въпроси за техния личен живот. В противен случай си невъзпитан и не се знае дали и каква храна ще получиш. Имайки предвид неистовата си нужда от кофеин сутрин и това, е единствената кафе-машина в радиус от 1 км. е в ръцете на тази девойка, проявих чудеса от храброст. Развличах я с разкази около 10 минути (толкова й отне да направи кафето) и накрая се почувствах така все едно аз съм заслужила бакшиш:) На въпроса кога може да се ползва сауната (която е включена в цената на сайта на хотела) се оказа че тя е за лично ползване на собственика и без това сега е развалена.

Изобщо изкарах си една комична ваканция, граничеща с абсурда, но за сметка на това си направих едно интересно антропологическо изследване. Човекът роден на село или в малък град, който не се е преместил да работи или учи в София или друг голям град, живее цял живот сред едни и същи хора, най често свои близки и далечни роднини, според чието мнение и очаквания той гради живота си. Той напуска родното място рядко и неохотно, защото в града хората са студени и няма място за паркинг. Кръгозорът речникът му са ограничени, а възприятието на Аз-а е проблемно. При него няма отделяне на личен и професионален живот, от семейна и работна роля. Всичко е едно – и семейството и бизнеса, затова и поведението е едно – неадекватно и в двата случая. Професионализъм липсва, образование след основното – също. Той си живее в неговия малък свят и се чувства добре там – без претенции за любопитство към големия свят навън, а услугите, които предлага са небрежни като за безплатно, но са естествено платени. За него е обидно да бъде възприеман от клиентите си като човек, изпълняващ някаква функция и получаващ пари за това. Не, той желае клиентите му да се отнасят като с роднина или поне приятел, какво като му плащат, предполагам че защото бизнес средата, езикът и културата са му непонятни, студени, безлични, а професионализмът - ненужна глезотия.

А иначе природата в планината е божествена......:)