Да правиш или да бъдеш – дилемата на съвременната жена

Имам една много заета приятелка. Балансира с бизнес, деца, семейство, учене, семинари за саморазвитие. Умна, интересна, поддържана. Всеки път когато се чуем става едно и също: „Много ми се иска да се видим но тази седмица не мога, много съм заета“. В края на краищата срещата да се осъществи след месец за час през който телефона звъни непрекъснато и тя го вдига. За да обяснява къде е с кого е и кога ще свърши като присъства на срещата само телом а в главата й се въртят другите неща които трябва да свърши през деня. Само на мен ли това ми се вижда ненормално?

Новата мода за успешните жени е да бъдат заети. Не е престижно да разполагаш с много време за себе си, това значи че си мързелива или нямаш какво друго да правиш (или ужас!- с кого). В ценностната система на тази жена всички други и със своите потребности и желания са по-важни от нея и нейните желания, защото своите желания тя задоволява по остатъчен принцип – ако и колкото време остане. Е, както знаем времето никога не остава, защото желаещи да се възползват от чуждото време и внимание винаги има и най-близките са най-честите виновници за това.

И към въпроса – заетостта на жената индикатор ли е за нейната стойност? От позицията на човек вървял по този път - НЕ. Постоянната заетост като начин на живот където препускаш от един ангажимент към друг е просто индикатор за неспособността да  намираш подизпълнители и да  делегираш отговорност.  Индикатор е за перфекционизъм и самозаблуда че ако не съм аз няма кой да свърши тази работа. Жената се заблуждава, че колкото повече неща върши, толкова по-висока е стойността й , като търси самочувствие в правенето, в трескавата активност която в крайна сметка я изощава.

За съжаление това е самоизмама. Жената има стойност извън правенето, по точно в бъденето, в онова ресурсно състояние в което тя се превръща в генератор на енергийно поле за хората около себе си. Захранени от това поле, те могат (и искат) да вършат голяма част от това, което й е необходимо. Смея да твърдя, че мъжете избират жената не според това какво може, а как го кара да се чувства, защото той е този, който може всичко, ако е добре мотивиран. Самата природа отрежда на жената роля да генерира желания и мотивация за тяхното изпълнение. 

И какво сега, нищо ли да не правим – ще попитат жените. Напротив, ако се чувстваш заредена с енергия, можеш да правиш каквото искаш, но ако си изтощена от безкрайни социални и бизнес ангажименти, от грижа за семейството, но не можеш да спреш, да вземеш почивка и да се заредиш в тишина и спокойствие, спри се. Аз ти давам право на почивка. Твоята работа е да седиш по цял ден на зарядното и да се отделяш само за да вършиш отделни избрани от теб задачи. Не забравяй да се заредиш преди батерията да падне под 50% защото истинската ти стойност не е в това, което си свършила, това е твоето хоби. Стойността ти е в това, колко ти е пълна батерията, колко спокойна, отпусната, доволна от живота си сама по себе си.

Не вярваш? Не се страхувай да пробваш!

Шттт тихо! Кой се страхува от тишината?

Случвало ли ви се е е да отидете на гости за да се видите с някой важен за вас човек и да се опитвате да водите разговор на фона на сериал или музикална програма по телевизията, като при молба да се спре само се намаля? Дълго време си мислех че това е липса на уважение към госта. Това също, но по същественото е, че домакинът просто се бои от тишината, т.е изпитва сериозен психологически дискомфорт при липса на постоянно слухови дразнители. Готови сме на всичко, само да няма тишина – развличаме се с интернет, телевизия,  разгвори по телефона, чатим, слушаме музика защото ни е страх да останем насаме със себе си и по-скоро това, което е вътре в нас.

С какво ни плаш тишината? При липса на външни дразнители ние имаме връзка с нашето подсъзнание и оттам изскачат потиснати емоции, страхове, комплекси – или с други думи всичкия боклук, който сме натикали под килима. Тишината ни сблъсква лице в лице с нашите проблеми и ни приканва да работим по тях и да ги разрешим, но малко от нас са готви на това, защото процеса е болезнен и иска от нас да се изправим срещу нещата такива, каквито са, а не каквито на нас ни се иска да вярваме, че са.

Тишината е много по-важна за нашия мозък отколкото можем да си представим.

Научни изследвания показват че мишки, оставени по два часа тишина на ден развиват нови клетки в мозъка в областта на хипокампуса, който отговаря за паметта, емоциите и ученето. Новите клетки бързо се превръщат във функциониращи неврони, тоест престоят на тишина може да се сравни с купуване на допълнителна памет за компютъра в главата ни. Нула разходи и усилия. Просто тишина.

Тишината дава възможности на мозъка да поправя грешки в софтуера си – преглежда и почиства вируси постъпили отвън с медиите, рекламите, чуждите мнения – всичко което би могло да навреди на нашите цели и задачи и собствената ни ценностна система. За никого не е тайна че консуматорското общество ни налага правилата, които са изгодни за него, но могат да бъдат вредни за нас. Тишината помага на мозъка ни да определи и елиминира тези вредни програми като освободи място за това, което наистина е важно за нас и така ускорява постигането на целите, които сме си поставили в живота.

Дори ще посмея да твърдя, че пътя към успеха минава през редовни периода на самото и тишина

Замисляли ли сте защо това обаче не се случва? Защо хората се опитват да завръзват разговор с абсолютно непознати във влак, автобус, на опашка, дори в сауна човек не може да остане насаме с мислите си:) Празните разговори, които провеждаме просто заради самото говорене са взаимна обмяна на социално приемане и одобрение. Позволяват ни да се чувстваме ценени и приети без да се налага да вършим истинска работа върху себе си и да постигаме реални цели. Това е лесния път и ние охотно го ползваме.

Шттт тихо! Дайте шанс на тишината

Духовните занимания като бягство от живота, или за комплексите на „духовните“ хора

Един чиновник бил много горд че не взима подкупи и с гордост го изтъквал с повод и без повод. Тогава към него се обърнал негов колега и казал: „не взимаш, защото никой не ти дава

Никога не съм я разбирала тази модерна дума "духовност",  особено когато се каже за някого че е духовен човек или пък когато някой познат с гордост каже,  че се стреми към духовно развитие. Такова самохвалство прилича на чиновника, който не взимал подкупи, защото не му дават. 

Винаги ми се е струвало медитациите за мир, постене/веганство, контакт с ангели и архангели, контакти с извънземни сили за доброто на човечеството и участие квантовия скок на планетата са просто способи да се избегне от неудобни чувства, неизлекувани рани и незадоволени емоционални нужди.

Не съм груб материалист който отрича духовните практики, но не и когато заместват реалността такава, каквато е с илюзорна такава, в която царят само мир щастие и хармония. „Духовните“ хора делят света на добро и зло и се фокусират върху доброто като щрауси, заровили глави в пясъка те отричат всичко, което не им харесва и вярват, че със силата на мисълта ще прогонят „злото“ от света и ще дойде раят на земята. Те потискат всички негативни емоции и се стремят да проявяват добро и състрадание във всяка една ситуация които ги прави лъжливи и неавтенитични, защото няма добро без зло и истина без лъжа, състрадание без страдание. 

Всичко в това в своята цялост формира нашата реалност, света в който живеем, това го прави цялостен и завършен, това го прави интересен и предизвикателен. Нищо добро не може да съществува без своята сянка нито в света нито в нас самите и затварянето на очите за това, което не ни харесва не води към по-висока духовност, води към доброволна слепота. Това води до илюзията, че са достигнали до едно по-високо, „божествено“ ниво на съществуване и са по-добри от стадото овце „несъбудени“ хора. Духовността се използва като пиедестал, който да им позволи да се чувстват благочестиви и добродетелни, над другите хора.

Всеки е наблюдавал в живота, че когато някой има нужда да се доказва, е е по-добър от другите обикновено избива комплекси. Какви са комплексите на духовните хора?

Стремежа към духовност за мен е бягство от познанието на многообразието на живота тук и сега, на тази планета и в това време, в което живеем. Фройд би го нарекъл защитен механизъм на егото, Юнг-архетипа на сянката, аз го наричам феномена гроздето е кисело. Според моите наблюдения хората, които избират да се занимават с „духовност“, най често стигат до там след големи конфликти в живота си, сблъсък със ситуации, в които не са могли да отстоят себе си, да задоволят своите потребности и да ги решат по задоволителен начин. Безсилието в този свят ни кара да търсим други алтернативни светове и галактики. Никой не бяга от живот, който го задоволява и в който се чувства изцяло реализиран. 

Както вече казах, не отричам стремежа към нещо отвъд материалното, но хората, стремящи се към духовност без да са успели в материалния живот просто се опитват да мамят, твърдейки че гроздето е кисело. Измеренията на духовността не са количествени, затова са удобен параван, зад който може да се скрие всеки неудачник. Нашият свят е създаден така, е материята е преди духа. Моето разбиране за света е, че само владелият материални свят има право да се стреми нагоре, към духовния без това да изглежда като бягство от реалността. Стремежа към духовност когато си беден, болен и нещастен не е реален, той е просто търсене и намиране на оправдание в собствените си очи. 

Моят мъж яде всичко – хвалбата на съвременната жена.

Забелязали ли сте, че жените също „си ги мерим“. Кое ли? Мъжете. Има два вида женски събиранки – на които се оплакваме от мъжете или на които всяка се надпреварва да хвали своя. Тези от последния вид са ми странни, защото понамирисват на самонавиване. Ако нещо ти харесва тихо и доволно седиш и го консумираш, а не се натискаш да обясняваш на всички защо как и колко е вкусно. Освен ако не искаш да консумираш в компания:)

Та за готвенето ми е думата – бича на грубо половината съвременни жени. (Според мен жените се делят на обичащи да готвят и обичащи да чистят като почти няма пресечни точки между тези две групи. Обичащите да готвим обичаме и да ядем със всички последствия от това:). Събират се значи умни образовани и реализирани в живота жени със семейства и деца и започват да си ги мерят. Не постиженията, не парите, не ума, не професиите, не чувството за хумор. Мъжете. В този контекст чувам заветната фраза произнесена с гордост: "А, моят яде всичко което му сложа. Даже като не ми се готви не прави проблем“.

Онемявам. Пред очите ми изниква сюрреалистична картинка в която домашните уреди могат да говорят. Готварската печка се хвали че има избор какво да готви. Не дали, забележете, а какво. Даже й се разрешава веднъж в месеца да се развали и да не готви и добрия стопанин не я рита псува и блъска, а вдига рамене и отваря хладилника за сирене и салам.

Но това не е всичко. Друга вади четирите валета на всичко коз, флъш рояла на покера: „А пък моят готви“ . Тишина. Трудно е да биеш това. Мдааа. Добрият стопанин дотолкова обича готварската си печка, че даже не я ползва и й дава да си почива. Как да не й завидиш, боже! Това е то любов и уважение!

Момичета, знам че сте шокирани. Просто следващият път, когато се виждате с приятелки, не превръщайте срещата в сбирка на говорещи домашни уреди. Мъжете ви гледат на вас така, както вие сами гледате на себе си. Помислете за това.  

Не искайте прошка. Носете отговорност за постъпките си

Насрочването на един ден от годината за искане и даване на прошка е висша форма на лицемерие от страна на църквата – но както знаем за нея лицемерието е древна традиция още от средните векове когато богатите са купували индулгенция за греховете си. Концепцията на християнството, че можеш да изтриеш всичките си лоши постъпки просто като се изповядаш и поискаш прошка означава, че след това можеш да лъжеш крадеш и убиваш – до следващата изповед и опрощаване на греховете. Много удобно, потребителско отношение към живота – мога да правя каквото си искам, стига веднъж годишно да поискам прошка.

Ако човек отговаря за действията си през всеки ден на годината, не му се налага да иска прошка. Никой не е безгрешен, но всеки постъпва според своето разбиране за добро и зло. Истината е, че ако човек веднъж е постъпил зле и го знае, той ще го направи отново с прошка или без, просто защото той е такъв и такива са разбиранията му за живота. Грешиш ли, носиш си последствията.  Искането на прошка е просто бягане от отговорност за грешките си и освобождаване от чувството за вина. За да може спокойно да греши след това.

Виждам циничност в искането на прошка, съшото е като непоискано признание в любов. Любов и прошка ако се дават се дават спонтанно, не се искат. Ако цените някой, не го поставяйте в позиция в която да ви лъже, казвайки думите които се очакват от него за да спази традицията. Прошката не се дава с устата, а със сърцето.

Не искайте прошка. Носете отговорност за постъпките си

Помощта е слънчевата страна на контрола. Част 2: Непоисканите съвети

В част 1 говорихме за желанието за оказване на непоискана помощ на другите като опит за потискане на собствената ни тревожност и липса на контрол над собствения живот.

 Тук ще се спрем на непоисканите съвети като една от най разпространените похвати за оказване на контрол под формата на желание за помощ. Нека да разгледаме какво мотивира помагащия като се абстрахираме от красивия алтруизъм. Основното е, че помагащият винаги предлага неравноправни отношения: единият е в ролята на експерт, а другият в ролята на ученик. Тук е правопропорционалната връзка между помощ и желание за контрол и власт.

1. Потребност от признание – базова за всеки човек и ако не намира своето удовлетворение чрез постижения в живота тя се насочва в грешна посока – да търсим признание за нашата ценност под формата на жизнен опит , ум, разбиране на проблемите.

2. Потребност от превъзходство – съветващият иска да доминира, да е признат за опитен и знаещ. Много често това компенсира комплекс за непълноценност.

3. Потребност от контрол над партньора. Помагащият може да смята, че партньорът му е неделима част от него и той всъщност се опитва да контролира себе си. На тези хора им е болезнено неприятно, когато не следват съветите и, представете си вашата ръка да не се подчинява на заповедите на мозъка:)

Какви са уроците за тези, които разпознават себе си като хронично помагащи?

Първо, преди да предложим помощта си, да се убедим е наистина е нужна. Не мислете, е другите са безпомощни и не могат да се оправят без нас. Важно е да носим своята отговорност и да оставим другите да носят своята. Можем да предложим помощ като разкриваме собствения потенциала на хората, които се нуждаят от нея като им предложим те да предложат свето решения на проблема. 

Второ, важно е човекът да поеме своята част от работата, а помагащият само да допълни с част от своята грижа. Ако този, на който искаме да помогнем, не желае да поеме отговорност и да свърши свята част от работата, със сигурност не заслужава да му се помага. 

Трето, но не по важност, е , важно е да сме внимателни към своите собствени чувства и никога да не правим компромиси със себе си, своите увства и желания,  за да помогнем на друг, за да не се превърнем самите ни в нуждаещи се от помощ.

В заключение на тези от нас, склонни към контрол чрез помагащо поведение: помнете, че ние не можем директно да контролираме обстоятелствата и хората, но можем да го правим индиректно, чрез нашето отношение към случващото се. Нашето приемане или неприемане, одобрение или неодобрение помагат на хората да се ориентират правилно в ситуацията и сами да я коригират ако желаят.

Помощта е слънчевата страна на контрола. Част 1: Не помагайте на слънцето да грее

Една моя приятелка наскоро роди и както е по традиция покани близки на 40-те дена на бебето. Не успях да присъствам, но след това тя ми сподели че количеството непоискани противоречащи един на друг съвети получени от „по-опитни“ жени, които просто искат „да помогнат“ я е довело то тотално объркване, безпомощност и чувство за неспособност да се справиш с ролята на майка, една напълно естествена способност заложена от природата във всяка жена. За мен да учиш майка как да кърми е като да учиш слънцето как да грее.

Под маската на желание за помощ се извършва едно зло, и то от най-близките на майката хора. На пръв поглед всички са мили, любезни, услужливи, но майката инстинктивно чувства тяхната агресия и желание да наложат себе си на всяка цена. Най-страшното е, е това се случва навсякъде около нас и е прието като социална норма. По тази причина не можеш открито да се противопоставиш на добронамерените съвети, защото ще те обвинят в неблагодарност и инат когато те само са опитали да помогнат от „най-чисти подбуди“.

Каква е истинската мотивация зад помощта? Наистина очевиден въпрос за повечето хора: разбира се че помагаме от добрина, алтруизъм, емпатия и други правилни, модерни фън-шуй думи. За мен отговорът не е толкова очевиден. Подозрението се роди в мен в момент когато някой ми „помага“ и усещам че нещо не е наред,и че ще трябва да платя скъпо за това и се оказвам права.

Много често, желанието да се месим в нечий живот и да предлагаме грижа и помощ дори в делата с които един възрастен може да се справи сам са осъзнато или не желание за контрол над него. И още – способ за потискане на собствената ни тревожност, породена от неизвестността.

Силното желание за контрол е много дълбоко заложено в нас защото произхожда от инстинкта ни за самосъхранение. В основата му стоят различни  страхове – страх от загуба, от неизвестното, от бъдещето, страх от допускане на грешка, от пропускане на нещо важно, от провал, от загубата на време и най-вече страх да не загубим контрол и така да допуснем да ни се случи нещо ужасно и непоправимо. Стремежът ни да предвидим всички неприятности и да избегнем нежеланото създава една постоянна тревожност, която се опитваме да потиснем, помагайки на другите. Парадоксът тук е, че стремейки се към контрол над другите губим контрола над себе си.

Интересно е да разберем как се поражда неистовата потребност от грижа и помощ на другите? Психолозите смятат, че хората, склонни към такъв тип поведение често произхождат от дисфункционални семейства, където е било нарушено правилното развитие на детето. Възможно е родителите да са страдали от зависимости, прилагали са строги физически наказания или са били емоционално недостъпни. В тези случаи детето изгражда адаптивен механизъм за да оцелее, а като порастне, това става единствен сценарий в живота му. За него познати емоции от детството са в негативния спектър – болка, самота, тъга и отчаяние. Вместо да направи нещо за да се освободи от тези емоции, това порастнало дете ще се хвърля да спасява и помага на другите, страдайки от илюзията, че удовлетворението от помощта на другия ще облекчи неговото страдание .най често помагащите са ненужни сами на себе си хора, които не могат или не искат да се погрижат за себе си и собствения си живот, затова се стремят да се занимават с живота на другите.

Непоисканите съвети са една от най разпространените похвати за оказване на контрол под формата на желание за помощ. Повече за тях в част 2.

Ефективното възпитание част 2: ще запалиш ли една? Смени сценария, прецакай тийнейджъра

В Младежката култура отдавана се разпространяват life-hack – ове как да прецкаш родителите – имитираш подписа на бележки на отсъстввие от училище, криеш цигарите в казанчето на тоалетната и т.д. Време е родителите да отвърнат на удара.

И така как да прецакаме тийнейджъра?

Какво най-много у се иска на един тийнейджър? Да е независим, самостоятелно да взима решения, да е одобряван от приятелите си и да не е контролиран от родителите. Още – да отрича ценностите на предишното поколение и да се бунтува срещу тях, да утвърждава себе си като се съпротивлява на опитите за възпитание.

Как го прави? Може да избира от ограничен арсенала : да отговаря нагло, да блъска вратата, да бяга от часове, да пие, да пуши, да лъже къде е и какво прави, да си прави пиърсинги и татуировки, да си боядисва си косата синя :)

Чудесно. Нашата задача е да му отнемем всички тези удоволствия. С мен ли сте?

На всички ни е ясно че с наставления тия работи не стават, ако ставаха нямаше да съществуват. В част 1 говорихме колко е важно да е подготвена почвата. При условие е сме се погрижили за това се заемане със смяната на сценария.

Какъв е сценария: повечето родители нямат никакво въображение и постоянно дуднат за това колко е важно да се учи и да се води здравословен начин на живот защото това определя целия бъдещ живот на детето. Това по принцип е вярно. Но не действа. Влиза през едното ухо и излиза през другото, защото детето е подготвено за това.

Затова обръщаме сценария с твърдения, точно обратни на тези, които детето очаква, с което ще предизвикаме най-малкото неговото внимание. Важно е да се направи изпреварващо, преди проявите да са станали факт около 10-12г.. И така – топ фрази:

1. „Не е ли време да пропушиш“ особено в компания на други хора и негови връстници е хитов. Важно е да се уцели момента преди да е пропушил.

2. „Хайде да ходим заедно на тату. Само една седмица боли зверски, после минава“

3. „Няма ли най после да почнеш да се бунтуваш срещу нас и да правиш простотии. Дръж се като истински тийнейджър! На всичките ми приятелки децата го правят, не е честно“ - това в моменти когато си прекарвате добре заедно.

4. „Купих синя боя, искаш ли да ти боядисам косата и да ти направя пънк прическа. Много си смотан така“

5. „Абе вие бягате ли от час? Ние много бягахме, чувствахме се много порастнали и големи бунтари“

6. „Днеска още не си сядал на компютъра, да не си болен?“

Реакцията е пълен шаш – неутрализирали сме целия му арсенал. Обратната психология действа с пълна сила и желанието да се противопоставя на родителите води детето по правилния път. Не е сладко да пиеш,пушиш и бягаш от час ако родителите не забраняват, не е забавно дори да се бунтуваш.

Предупреждение – поработете първо със себе си. Трябва да звучите уверено и спокойно, за не ви заподозрат в манипулация. Бъдете готови за проверки и провокации, косата винаги може да се пребоядиса, доверието и уважението на детето е безценно;)

ПС. Този експеримент е успешно проведен над един тийнейджър от мъжки пол. В експеримента няма пострадали животни :)

Ефективното възпитание част 1: грижи се за почвата и не учи цветята как да растат

Тези от нас които се занимават с градинарство знаят, че за да порастне красиво цвете не трябва да му се казва как и накъде да расте. Това цветята правят добре и сами. Никой нормален градинар не изнася лекции на розата как е правилно да порастне :) Всичко което прави е да контролира условията, при които расте – добра почва, светлина, топлина, пространство.

Теории за възпитанието има много и добросъвестните майки са ги изучили всички и дори са ходили на тренинги за това как да бъдеш добър родител. Аз пък обичам да се занимавам с експерименти и да правя паралели между различните сфери на живота. До извода за ефективното възпитание достигнах по индуктивния метод, или по-просто казано по метода проба-грешка :). Наблюдавала съм много методи, които макар и научно обосновани, не дават задоволителен резултат. Въпросът тогава е: кое дава истински траен във времето резултат.

Ефективното възпитание при децата, особено порастналите, е просто, но не лесно : не се опитвай да забраняваш и да коректираш непосредствените му действия, защото ще срещнеш само съпротива. Коригирай логиката и възприятията за света, които са в основата на тези действия, още от най-ранно детство, по възможност чрез собствения си пример.

Трите елемента трябва да присъстват едновременно:

1. Възприятие за света според това, как го разбирате вие: кое е добро и кое е лошо, кое е приемливо и кое (и най главното защо) е неприемливо, и най важното, кое действие до какви последствия води.

2. От най ранно детство

За съжаление, когато изникнат сериозни проблеми е късно да поливаме и торим почвата, затова не чакайте децата да порастнат, работете от малки. Казах, просто е, но не е лесно.

3. Собствен пример

Възпитавайте първо себе си, детето копита всичко и ще се възпита само. Да изнасяш лекции на детето за живото е като да говориш на розата как е правилно да расте. Бъдете хората, които искате детето ви да стане.

Ако поведението на тийнейджъра рязко се влоши, а авторитетът ни като родители намалее и изчезне, помнете, не е виновна розата. Работете с индиректния контрол защото той избягва защитите на егото и съхранява свободната воля на детето и детето се отплаща. С уважение.

Селският туризъм: фамилиарниченето замества професионализма?

Скоро се върнах от ски почивка в Троянския балкан и смятам това да бъде последното ми посещение в региона. Като оставим настрана красотата на планината, снегът на кристали и евтините ски всичко друго е в плачевно положение. Троян както може би всеки по-малък град в България все още живее в миналия век. Туризмът е на ниво обслужване по време на социализма, когато сърдити местни хора се опитват да печелят пари от „баламите“, т.е туристите.

В хотела (три звезди, на самата ски писта) ни посреща жена на неопределена възраст, съвместяваща длъжностите рецепционистка, „управителка“ на хотела и „управителка“ ресторанта. Персоналът се състои от дъщеря й, която е камериерка и сервитьорка едновременно и друг роднина който се разхожда с мръсен комбинезон и се занимава (предполагам) с техническата поддръжка. Тези трима роднини постоянно общуват между себе си на висок глас на лични теми с характерен акцент независимо дали има клиенти наоколо или не.

За да направя поръчка в ресторанта се наложи да прекъсна увлекателния им разговор за да поискам меню. При опита ми да си поръчам чийзкейк от менюто сервитьорката/камериерка, местно момиче на около 18, ме попита „Ама вие от колко дена сте тук“ „Защо?“ учудвам се аз бързо обмисляйки вариантите да обслужват само определена категория гости и да остана без вечеря в единствения ресторант наоколо. „Ами не гледайте какво пише в менюто, питайте какво има“ заявява тя със самодоволна усмивка. След кратка пауза от моя страна за да асимилирам това поведение и да обмисля алтернативите се примирявам и я моля да ме осведоми какво има. Две супи, две основни и домашна торта. А, и скара. (менюто при това е около 10 страници). Това са правилата на играта. Ако искаш. 

След като давам поръчка и се заглеждам в този интересен планински представител на хомо сапиенс. Девойчето е дъщеря на управителката-рецепционистка и се държи наставническо-свойски с клиентите, все едно ще са й дошли на гости в къщи и са забравили да си свалят обувките. Облеклото е небрежно-ежедневно, а поръчките се дават на висок глас от залата към някоя нейна (предолагам) приятелка, изпълняваща длъжността готвачка. Носейки храната, сервитьорката сяда на съседната маса и се опитва да комуникира. Откъде сте? За колко време?защо толкова малко? Какво работите? Е как е на морето? Къде карахте, откъде взехте ските и прочие маркетингови проучвания. Последния въпрос беше къде е по хубаво на морето или на планината :) Наистина трудно е да се сложи границата между любезност и фамилиарничене и за много хора такава граница няма и може би им е приятно едно такова любопитстващо поведение към техните персони от напълно непознат човек. Аз го намирам не само за излишно, но и за дразнещо, особено след като отговарях доста неохотно с недоумяваща интонация.

На другата сутрин поръчката ми „Едно кафе моля“ отново беше наводнена от въпроси как спахте, защо толкова рано станахте ама защо с компютъра нали сте на почивка и т.н. В един момент осъзнах че да поръчаш и платиш тук не е достатъчно. Необходимо е да развличаш персонала с разкази за себе си и с въпроси за техния личен живот. В противен случай си невъзпитан и не се знае дали и каква храна ще получиш. Имайки предвид неистовата си нужда от кофеин сутрин и това, е единствената кафе-машина в радиус от 1 км. е в ръцете на тази девойка, проявих чудеса от храброст. Развличах я с разкази около 10 минути (толкова й отне да направи кафето) и накрая се почувствах така все едно аз съм заслужила бакшиш:) На въпроса кога може да се ползва сауната (която е включена в цената на сайта на хотела) се оказа че тя е за лично ползване на собственика и без това сега е развалена.

Изобщо изкарах си една комична ваканция, граничеща с абсурда, но за сметка на това си направих едно интересно антропологическо изследване. Човекът роден на село или в малък град, който не се е преместил да работи или учи в София или друг голям град, живее цял живот сред едни и същи хора, най често свои близки и далечни роднини, според чието мнение и очаквания той гради живота си. Той напуска родното място рядко и неохотно, защото в града хората са студени и няма място за паркинг. Кръгозорът речникът му са ограничени, а възприятието на Аз-а е проблемно. При него няма отделяне на личен и професионален живот, от семейна и работна роля. Всичко е едно – и семейството и бизнеса, затова и поведението е едно – неадекватно и в двата случая. Професионализъм липсва, образование след основното – също. Той си живее в неговия малък свят и се чувства добре там – без претенции за любопитство към големия свят навън, а услугите, които предлага са небрежни като за безплатно, но са естествено платени. За него е обидно да бъде възприеман от клиентите си като човек, изпълняващ някаква функция и получаващ пари за това. Не, той желае клиентите му да се отнасят като с роднина или поне приятел, какво като му плащат, предполагам че защото бизнес средата, езикът и културата са му непонятни, студени, безлични, а професионализмът - ненужна глезотия.

А иначе природата в планината е божествена......:)